— Добре. Ако не се върнеш до един час, ще го хвърля в шахтата.
— Както искаш. — Джеф се обърна към Харлан. — Ти каза, че не ти харесват всички тези убийства. Сега имаш възможност да го докажеш. Направи онова, което искам от теб, и аз ще се погрижа да не бъдеш обесен.
— Наистина ли можеш да го уредиш?
— Той е Рандолф — каза чиновникът. — Те могат всичко.
Джеф отведе Ваялид в един от страничните тунели.
— Не вярвам на Харлан. Той може и да не е искал да убива никого, но не се е опитал да спре Чапман. Ще сложа един дълъг прът в кофата. Когато стигнем на повърхността, искам веднага да го сложиш напречно на отвора на шахтата.
— Никога не съм правила такова нещо.
— Просто гледай да мине през дръжката на кофата и да се закрепи от двете страни на шахтата. Така ако Блейк реши да жертва Харлан, за да убие нас, кофата няма да падне в шахтата.
— Ти какво ще правиш?
— Ще се измъкна от кофата и ще спра Блейк, преди да направи нещо друго. Разбра ли какво се иска от теб? — Ваялид кимна. — Не се показвай до последната минута. Не искам Блейк да види, че в кофата има друг освен Харлан. Щом прехвърлиш пръта през отвора, веднага излез от кофата. Ако мога, ще ти помогна, но преди това трябва да се погрижа за Блейк. Да вървим.
Когато се върнаха при количката с руда, Джеф се погрижи Харлан да се намира далеч от сигналния звънец и сложи един дълъг прът в кофата. След това помогна на Ваялид да се качи, изчака Харлан също да влезе и най-накрая също се качи в кофата, като взе звънеца със себе си. Джеф позвъни един път, ясно и отчетливо, след което хвърли звънеца колкото можеше по-далеч в тунела.
— За да не можеш да му изпратиш друг сигнал — обясни той.
Лебедката очевидно беше ръчна и пътуването нагоре ставаше бавно.
— Наведи се — обърна се Джеф към Ваялид, когато бяха на пет метра от повърхността. — И не забравяй какво ти казах.
Джеф бутна Харлан пред себе си и клекна зад него. Той беше по-висок от Харлан, но се надяваше, че изненадата ще му даде предимство.
— Стой неподвижно, Харлан — каза той. — Когато кофата спре, кажи на оператора, че си се наранил и трябва да ти помогне да излезеш.
Харлан кимна, но колкото повече се приближаваха към отвора на шахтата, толкова по-малко му вярваше Джеф. Малко преди кофата да излезе на повърхността, Джеф протегна ръка и сграбчи Харлан за гърлото. Харлан се опита да разтвори пръстите му, но Джеф беше твърде силен за него. Пръстите му напипаха трахеята. Харлан се бореше отчаяно. Джеф го пусна, когато кофата излезе над повърхността.
Харлан се опита да извика, но звук не се чу. Докато Джеф изскачаше от кофата, той забеляза как Ваялид слага пръта напречно на отвора на шахтата. Сега трябваше само да стигне до Блейк.
Блейк хвърли само един поглед към Джеф и се затича надолу по хълма.
— Спрете го! — изкрещя Джеф към мъжете, които работеха в съседната мина. — Той се опита да убие жена.
— Той лъже! — каза Блейк, докато минаваше покрай мъжете.
— Аз съм Джеферсън Рандолф! Спрете този мъж!
Това беше достатъчно за миньорите. Те настигнаха Блейк и го повалиха на земята.
— Дръжте го! — Джеф се върна при Ваялид. Когато стигна до нея, тя вече беше излязла от кофата. Харлан също беше навън, но се държеше за главата, а лицето му беше обляно в кръв.
— Какво стана? — попита Джеф.
— Той се опита да ме нападне — обясни Ваялид. — Затова го ударих с едно парче от рудата, която се опита да открадне от чичо ми.
— Но къде…
— В чантата ми. Винаги си нося всичко необходимо в чантата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
— Лесно ще се докаже, че Чапман и Харлан са крали руда от „Малкия Джони“ — каза Джеф на Джордж. Намираха се в апартамента на Табор. Джордж беше пристигнал с влака по-рано същия следобед.
— И в двете мини няма други находища. Никой не ги е видял как убиват Ели Гудуин, но Харлан призна, че Чапман е убил миньора, който ми помагаше. Ваялид ще си получи мината и парите от среброто, което Чапман и Харлан са продали след смъртта на чичо й. Сумата трябва да е около половин милион долара.
— Предполагам, че не искаш да се върнеш в училището — обърна се Джордж към Ваялид.
— Нямам намерение никога повече да бъда възпитателка.
— Имах предвид директорското място — поясни Джордж. — Госпожица Сетъл подаде оставка и настоятелите й търсят заместник.
— Ваялид иска да се върне в Масачузетс и да създаде благотворителен фонд за мъже, осакатени по време на войната — каза Джеф.
Джордж погледна Ваялид по начин, който изискваше обяснение.
— Не съм сигурна какво ще правя. — Напоследък всичко се променя толкова бързо.
— Опитвам се да я убедя да остане в Денвър — каза Джеф. — Предполагам, че това няма да се хареса на Клара Рабин, но мисля, че вече е време в обществото на Денвър да се появи нова госпожа Рандолф, за която всички да говорят.
Джордж погледна замислено двамата.
— Да, аз й поисках ръката, но тя все още не е казала да. — Джеф се изправи. — Опитай се ти да я убедиш, докато отида да се срещна със съдията. Искам да съм сигурен, че всичко около мината на Ваялид е уредено и че тя ще получи парите си. Радвам се, че най-после ще мога да си тръгна от Лидвил.
Когато Джеф излезе, в стаята настъпи неловка тишина. Ваялид наля на Джордж още една чаша мляко.
— Сигурна ли си, че не си наранена? — попита я Джордж вече за трети път.
— Чувствам се много добре. Трябва да се безпокоиш за Джеф, а не за мен. Не знам откъде намери сили да се изкачи по онова въже със срязано рамо.
— Джеф е много по-корав, отколкото мислят хората.
— По-корав, отколкото той самият мисли.
— Да, той се подценява твърде много. Но аз се надявам, че след като те е измъкнал от мината, ще придобие повече самоувереност.
— Той вече се беше променил, още преди да слезем в мината. — Ваялид се изчерви, когато си спомни как Джеф я беше носил на рамо из улиците на Лидвил. — Не знам дали отсъствието му от банката го е накарало да осъзнае, че не е инвалид, но никога не съм го виждала толкова весел. Колебая се дали да го кажа, но той е почти сладур.
Джордж се разсмя.
— Не го казвай на никого. Джеф ще се почувства неудобно, пък и никой няма да ти повярва.
На Ваялид не й беше смешно.
— Но ти ми вярваш.
— Аз съм най-близък на Джеф от всички в семейството. Спомням си какъв беше той преди войната. Никога вече няма да бъде онова момче, което познавах тогава, но няма да бъде е изпълненият с горчивина мъж от последните двайсет години. И това се дължи на теб. Ще се омъжиш ли за него?
— Казах му да ме попита след няколко дни.
— Защо?
— Искам да му дам време да се увери в обичта ми.
— Но ти го обичаш! И искаш да се омъжиш за него?
— Повече от всичко на света.
Джордж отпи от млякото си.
