искаше да надникне вътре. Стори му се, че чува гласа на Ваялид, и той се изправи на крака и извика, но от студения въздух на дъното на шахтата гласът му беше станал дрезгав. Съмняваше се, че звукът от гласа му изобщо е достигнал до повърхността, дори ако някой се беше вслушвал за отговор. Джеф изчака известно време и отново извика, но не чу и не видя нищо.
Сигурно му се беше привидяло. Студът, тъмнината и пълната тишина притъпяваха сетивата му. След толкова много часове, прекарани на дъното, той изглежда изпадаше в състояние, в което жизнените му функции се забавяха. Джеф се опитваше да се пребори, но усещаше, че постепенно губи битката.
Но Джеф нямаше никакво намерение да умира. Възнамеряваше да живее още много години. Не беше намерил Ваялид само за да я загуби.
По-късно същата нощ, когато парчетата руда бяха заключени на сигурно място в сейфа на адвоката, Ваялид и чиновникът се върнаха при „Малкия Джони“. С тях имаше още един мъж.
— Настоявам да сляза с вас — каза Ваялид. — Не ме интересува колко е опасно. Трябва сама да се уверя, че Джеф не е бил в мината.
— Защо му е трябвало да идва тук? — поинтересува се чиновникът.
— Не знам, но нещо му е попречило да се върне. Имам чувството, че има нещо общо с тези мини.
— Внимавайте с тази кирка, госпожице — предупреди я чиновникът. — При слизането можете да се нараните.
— Просто ми помогнете да се кача в кофата — отвърна Ваялид. Трябваше да изглежда спокойна заради мъжете, които й помагаха. Пред себе си обаче Ваялид трябваше да признае, че е ужасена. Мисълта, че се намира в някаква кофа над трийсетметрова бездна я плашеше до смърт.
— Нека аз да вляза пръв — каза чиновникът. — След това двамата с Том ще ви помогнем да се качите.
Ваялид влезе в кофата, но от клатенето веднага й се догади. Стори й се, че ще повърне. Когато Том завъртя дръжката на лебедката и кофата тръгна надолу, Ваялид беше сигурна, че ще припадне, ще повърне или и двете едновременно.
— Дръжте се, мадам — каза чиновникът. — Лебедката скърца силно, но ще бъдем долу, преди да усетите какво става.
Ваялид знаеше, че няма начин да стигнат до дъното достатъчно бързо. Когато слезеха пък щеше да й се наложи отново да изтърпи ужасното пътуване, този път нагоре. Тя постоянно си напомняше, че е тръгнала да търси Джеф и че беше готова да изтърпи всичко, за да го намери. Искаше й се също така да си върне и мината, но Джеф беше единственото, което наистина имаше значение за нея. Пътуването към недрата на земята правеше това ясно до болка.
Постепенно Джеф излезе от вцепенението си. Кофата се спускаше в шахтата. Някой слизаше надолу. Радостта му мигновено беше заменена от предпазливост. Единствените хора, които знаеха, че той е там, бяха онези, които бяха убили Пит Колфакс. Сега те може би слизаха, за да го довършат.
Джеф накара тялото си да излезе от летаргията и се премести по-дълбоко в тунела. Възнамеряваше да не се показва, преди да разбере кой идваше към него.
— В кофата ли са, Том? — попита Чапман.
— Разбира се, господин Чапман. Сега трябва да са на около половината път. Искате ли да ги пусна долу?
— Не. Когато стигнат дъното, развържи въжето и го хвърли долу. Всички ще помислят, че е изгнило и се е скъсало. Никой няма да сложи ново в една изоставена мина.
Том започна да си играе с лебедката, като първо я пусна да върви твърде бързо, а след това я спря рязко.
— Какво правиш? — попита го Чапман.
— Забавлявам ги — каза Том и се ухили. — Когато слязат долу, няма да имат много забавления.
Двамата гледаха мълчаливо надолу. След това Чапман каза:
— Умно направи, като ми каза какво възнамерява онази глупачка.
— Помислих, че ще искате да знаете. Какво да направя, когато свърша тук?
— Ела в „Сребърната вълна̀“.
— Там ли са парите ми?
— Разбира се. Ела и ще си ги получиш.
Джеф не можеше да повярва на ушите си. В шахтата се чуваше гласът на Ваялид. Тя беше успяла да го намери. Той беше в безопасност.
Пит! Трупът му все още лежеше на дъното на шахтата. Джеф не искаше Ваялид да го види. Той напрегна схванатите си мускули и премести тялото на няколко метра по-навътре в противоположния тунел. По-късно щеше да се погрижи да уреди прилично погребение на Колфакс.
Върна се в първия тунел и пипнешком потърси свещта си. Не можеше да дочака да види лицето на Ваялид. Вече я чуваше как говори на някого. Кофата се удари в земята. Един мъжки глас обясняваше на Ваялид как да слезе, без да се нарани. Джеф чу стъпките на Ваялид по земята. Той запали една клечка и чу възклицание на удивление. Джеф си наложи да се концентрира върху запалването на свещта, а след нея и на още две.
— Джеф! — каза Ваялид.
Гласът й беше най-сладкият звук, който Джеф бе чул през живота си. Той тръгна напред, хвърли се в прегръдките й и започна да обсипва с целувки бузите и очите й. Джеф просто не можеше да й се насити.
— Откъде разбра, че съм тук? — попита най-после той.
— Когато не се върна, се досетих, че сигурно е във връзка с мините. Когато се срещнах с Дейвид Чапман, разбрах, че се е случило нещо ужасно.
— Няма значение. Вече сме в безопасност. Още щом стигнем на повърхността, смятам да вкарам Чапман в затвора до края на живота му.
До тях достигна някакъв странен звук, сякаш от нещо хвърлено през въздуха толкова силно, че създаваше шум при движението си. Въжето. Някой беше хвърлил въжето след тях. Те бяха в капан и щяха да умрат тук.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Джеф надникна над ръба на кофата. По-голямата част от въжето лежеше навито вътре. Краят се беше закачил за нещо над тях.
— Въжето се е скъсало! — каза Ваялид.
— По-вероятно е вашият приятел да го е хвърлил.
— Но това означава…
— Това означава, че някой иска да си умрем тук — довърши вместо нея Джеф.
— Но аз познавам Том Блейк, откакто дойде да живее в Лидвил — каза чиновникът. — Той не би постъпил така с мен.
— Вероятно е открил, че може да получи много пари, ако те предаде на Харлан и Чапман.
— Мислиш ли, че те стоят зад това? — попита Ваялид.
— Ако крадат от мината на чичо ти, нямат друг избор. — Джеф провери здравината на въжето. — Закачило се е за нещо. Чудя се за какво ли.
— Вероятно на някоя подпорна греда — предположи чиновникът.
Джеф дръпна повторно въжето.
— Изглежда, че се е закачило здраво. Може би ти ще успееш да се изкатериш.
— Защо? — попита чиновникът. — Там има само тунели.
