— На това ниво няма изход — обясни Джеф. — Стигнах до края и на двата тунела.
— Нито един от тунелите няма изход — възрази чиновникът.
— Длъжни сме да проверим — каза Джеф. — Въжето се е закачило здраво. Трябва да видим дали ще можем да стигнем до следващия тунел. Аз бих тръгнал пръв, но имам само една ръка.
Най-лесно щеше да бъде за някой по-лек, но Ваялид нямаше достатъчно сили за подобно изкачване.
Чиновникът дръпна въжето и остана доволен от здравината му.
— Не знам дали ще успя да стигна толкова далеч. Отдавна не съм работил в мина и ръцете ми не са каквито бяха някога.
— Това е единственият ни шанс — каза Джеф. — Ако умрем, и ти ще умреш с нас.
— Шефът ми ще дойде да ни потърси.
— Той не знае, че сме тук — напомни му Ваялид. — Нито пък ще открие, че те няма преди утре сутринта. Вероятно ще изчака един-два дни, преди да започне да те търси. За да провери всички вероятности, ще му бъдат необходими още няколко дни.
— А и откъде можем да бъдем сигурни, че Чапман няма да сложи нова кофа на повърхността, за да изглежда, че никой не е идвал тук? — намеси се Джеф.
— Добре, ще опитам.
— Дръж въжето между краката си и дърпай с двете ръце — посъветва го Джеф.
— Знам как се прави — отвърна раздразнен чиновникът. — Просто не знам дали ще мога да се справя.
Джеф не каза нищо дори когато чиновникът започна да се отблъсква с крака от стената. Джеф изчака, прегърнал Ваялид, като се молеше мислено човекът да успее.
— Виждаш ли къде се е закачило въжето? — попита той, когато мъжът измина около три метра.
— Не. — Чиновникът се задъхваше. — Едва се задържам.
— Увий краката си около въжето — посъветва го Джеф, но човекът продължи да се катери с крака, опрени в стената.
— Ще успее ли? — попита Ваялид.
— Ако може само да…
Въжето се изплъзна! Чиновникът го изпусна и полетя към дъното на тунела. За негово щастие не се удари в кофата и само си счупи крака. Ваялид се втурна към него.
— Можем да превържем крака му — каза тя, докато човекът стенеше от болка, — но ще му трябва лекар.
Джеф погледна от въжето към мъжа, а след това отново към въжето. Това въже беше единствената им надежда да се измъкнат от този капан. Той го дръпна. Дали щеше да издържи? Имаше ли Джеф силата, необходима да се изкачи по него само с една ръка? Щеше ли да успее да се справи?
— Успя ли да видиш къде се е закачило? — обърна се той към чиновника.
— Не.
Ако го натовари много, вероятно пак ще се изплъзне. Джеф вече беше взел решение.
— Ще те преместя. Ако падна, не искам да падна върху теб.
— Не можеш да се качиш там — възрази Ваялид.
— Нямам избор.
— Можеш да паднеш. Пък и там няма изход.
— Ако онези двамата са крали сребро от „Малкия Джони“, все някъде трябва да има тунел, който свързва двете мини. Той не е тук, значи трябва да е някъде горе.
Ваялид го прегърна.
— Не съм търпяла грубите ти забележки за янките само за да те загубя сега. Пази се.
Джеф я целуна страстно и се обърна. Трябваше да изчисти съзнанието си от всичко друго, с изключение на задачата, която му предстоеше. Разгледа въжето. Беше от груб коноп с дебелина около пет сантиметра. Щеше да му се наложи да се придърпва с дясната си ръка. Най-важното беше да намери начин да попречи на въжето да се изплъзне, когато отделеше ръката си от него, за да се захване по-нависоко.
Джеф издърпа въжето около тялото си и под отрязаната си ръка. Въжето се задържа. Това беше добре, но не беше достатъчно. Той го уви около тялото си и го хвана между краката си. Така вече беше много по- добре. Хвана се здраво с ръка, издърпа се на около трийсет сантиметра, след това стисна въжето с крака и ръка. То издържа, без да се изплъзне.
Джеф се опита да захване въжето с обувките си. Захватът не беше кой знае колко добър, но той имаше нужда от опора, за да се изтласква с крака, докато дърпаше с ръка. Беше силен, но се съмняваше, че щеше да успее да изкатери деветте метра до следващото ниво само с ръка. Джеф пусна въжето и след това го хвана отново. С ръка и крака издърпа тялото си на около двайсет сантиметра по-нагоре.
Напрежението при изтеглянето на почти сто килограма беше огромно. Джеф имаше чувството, че ръката му щеше да се откъсне всеки момент. Вдигането на тежести никога не му се бе струвало толкова трудно.
Концентрира се върху преодоляването на двайсет сантиметра с всяко издърпване. Когато вече беше изминал три метра, спря, за да си поеме дъх и да позволи на мускулите си да починат. Вече започваше да усеща натоварването.
Помисли си за Ваялид, която стоеше долу. Животът й зависеше от това дали Джеф щеше да се справи. Не можеше да спре. Продължи да се катери нагоре по въжето, докато се озова на около шест метра над дъното на шахтата. Мускулите му сякаш щяха да се разкъсат; лявата му мишница беше протрита от въжето; краката му го боляха от странния ъгъл, под който ги беше свил; но той продължаваше да се изкачва. Вече виждаше отвора над себе си. Там някъде имаше тунел и ако продължеше да се изкачва, щеше да успее да стигне до него.
Отворът беше само на метър и половина от него и Джеф вече усещаше миризмата на фекалии. Дробовете му искаха чист въздух, а стомахът му заплашваше да се разбунтува всеки момент. Въпреки това той продължи да се катери. Трябваше да успее. Когато беше само на половин метър от тунела, въжето се изплъзна.
Джеф увисна отчаяно, очаквайки всеки миг да падне в пропастта под себе си и да загине. Когато въжето отново се закачи здраво, той се чувстваше, сякаш беше разкъсан на малки парченца. То се впиваше в зачервената подута плът на ръката му и изпращаше усещане за изгаряща болка към нервните му окончания, която експлодираше в мозъка му. Джеф едва си поемаше дъх, но стисна устни и продължи да се катери нагоре. Ако паднеше или се плъзнеше до дъното, никога вече нямаше да успее да се изкачи догоре.
Успя. Въжето се задържа под отрязаната му ръка и около тялото му. Ако беше държал въжето само в ръце, както би направил един нормален катерач, щеше да го изпусне и щеше да се пребие в шахтата. Това, че беше с една ръка му спаси живота.
Джеф обаче нямаше време да размишлява сега. След няколко минути, през които си мислеше, че щеше да припадне, той успя да забрави за болката. Без да си дава достатъчно време, за да почувства агонията, започна да се придърпва отново нагоре. Всяка част от тялото му крещеше от болка. Мозъкът му постоянно изпращаше съобщения към ръката му да пусне въжето и да се откаже.
Джеф се бореше със собственото си тяло. Мислеше си за Ваялид и това го караше да продължава да се катери. Всеки път, когато трябваше да пусне въжето, за да се хване по-нагоре, се сещаше за Ваялид. Спомняше си за часовете, които искаше да прекара само, като я гледа, като гали великолепната й гъста коса, като я гледа в очите й, като я люби. Мислеше какво щеше да се случи с Ваялид, ако той не успееше да изкачи това въже и не намереше изход и това му даваше сили да продължи.
Когато най-накрая излезе на нивото на тунела, вонята, която идваше откъм отвора, едва не го накара да припадне. Той овладя конвулсиите на тялото си с огромно усилие на волята. С последно усилие успя да се издърпа в тунела и се хвърли върху студения, мокър под.
Джеф лежеше неподвижно на пода. Имаше чувството, че повече никога няма да може да помръдне. Но колкото и да му се искаше да си почине, трябваше да се изправи. Устата му беше пресъхнала. Тялото му се
