задаваше въпроси за неща, които не й влизаха в работата. Ваялид лесно можеше да го накара да промени отношението си, но не искаше да му казва повече от необходимото, тъй като не знаеше на кого може да се довери в този град.
— Интересувам се от „Малкия Джони“. Господин Рандолф обеща да ми я покаже, но не се появи на срещата ни тази сутрин. Можете ли да ме заведете там?
— Страхувам се, че нямам време — което, разбира се, означаваше, че той не иска да се занимава с глупости.
— Може би някой от служителите ви може да ми помогне — предположи Ваялид.
— Не е безопасно една жена да се разхожда из тези хълмове при всичките тези мъже наоколо.
— Е, аз си тръгвам — каза Ваялид и стана. — Когато се видя с господин Рандолф, ще му кажа колко малко ми помогнахте.
Поведението на адвоката се промени коренно при тези думи. Зле прикритото му нетърпение премина в широка усмивка и желание да помогне. Ваялид беше права. Който и да беше отговорен за изчезването на Джеф, той не беше от адвокатската колегия в града. Единствената възможност, която й оставаше, беше някой да е бил заинтересован Джеф да не научи нещо за мините. Това означаваше, че или нещо ужасно се беше случило с чичо Ели, или искът беше фалшив, или и двете.
Ваялид усети, че започва да се плаши. Ако положението наистина беше толкова сериозно, колкото й се струваше, тя може би беше в голяма опасност. Ако някой беше убил чичо Ели и Джеф, едва ли щеше да се поколебае да убие и нея.
Отиде направо в телеграфната станция и изпрати две телеграми — до Джордж и до Медисън. Засега обаче не смяташе да ги чака да пристигнат в Лидвил. Джеф беше в опасност и всяка минута можеше да се окаже фатална.
— Сигурна ли сте, че искате да слезете в мината? — попита я чиновникът. Той беше възрастен мъж, изглеждаше здрав и като цяло не беше типът чиновник, който Ваялид очакваше да намери в канцеларията на една уважавана адвокатска кантора.
— Оттук не мога да видя нищо — отвърна тя.
Всъщност Ваялид можеше да види много. Мината се намираше на един от склоновете на планината Москито. Почти всички смърчове, трепетлики и борови дървета в протежение на няколко мили бяха изсечени. Единствено дънерите им показваха как природата бе искала да изглежда това място. Всяка мина се състоеше от няколко сгради. Навсякъде се виждаха купчини боклуци, изхвърлени от мините. Скалата се променяше от жълта през сивата почти бяла. Мините се намираха толкова близо една до друга, че около някои купчини шлака се бе наложило да бъде издигнат насип, който да ги предпазва да не се изсипят в другите мини по склона.
Ваялид слезе от двуколката и тръгна към мината „Малкия Джони“.
— Тази е затворена — каза чиновникът. — Затвориха я, когато Ели загина при срутване.
— Кой го намери?
— Харлан и Чапман. Те са собственици на „Сребърна вълна̀“. Тяхната мина започна да дава добри резултати малко след затварянето на „Малкия Джони“. Опитват се да я продадат.
— Мините, изглежда, не са раздалечени достатъчно, за да не се срещат тунелите им — отбеляза Ваялид.
— Всички мини са разположени нагъсто и затова имаме много съдебни спорове за парцелите — обясни мъжът.
Но Ваялид усети, че и на двамата им беше хрумнало едно и също нещо.
— Ами ако…
Тя не можа да довърши изречението си. Един висок, мръсен мъж с враждебно изражение ги бе приближил.
— Това място не е безопасно за една дама — каза той дружелюбно, но очите му показваха нещо съвсем различно.
— Никога не съм виждала мина. — Трябваше да видя поне една, преди да отпътувам от Лидвил.
— Е, тази не можете да я видите. Тя е затворена.
— Вече й казах — намеси се придружителят й.
Ваялид забеляза някаква промяна в поведението на чиновника. Той също не харесваше мъжа, който я бе заговорил.
— Вие кой сте? — попита без заобикалки Ваялид.
— Казвам се Дейвид Чапман и съм един от собствениците на „Сребърна вълна̀“.
— Мога ли да видя вашата мина? — Ваялид реши, че не може да се довери на този мъж. По-добре щеше да бъде да се направи на глупачка. — Умирам от любопитство да видя мина. В Денвър все за тях говорят. Само си помислете. Ще мога да казвам на приятелите си, че съм слизала в мина. Всичките ми познати ще ми завиждат.
— Съжалявам, госпожо, но не можете да слезете долу. Мъжете слизат в онези кофи. — Той посочи към кофата над шахтата на „Малкия Джони“. — Тези неща са опасни. Доста мъже са се пребили, падайки от тях.
Студена пот обля Ваялид. Беше уверена, че Джеф е използвал една от тези кофи. Може би същата, към която сочеше мъжът. Тя се помоли Джеф да не е между хората, които бяха паднали.
Ваялид отиде до ръба на шахтата и погледна надолу.
— О, вътре е тъмно. Как виждате?
— Използваме свещи — обясни Чапман. — Някои собственици използват нафтови лампи, но те могат да причинят пожар.
— Сигурен ли сте, че не мога да сляза там? — попита Ваялид. — Изглежда толкова забавно.
— Не, госпожо. Твърде опасно е.
— Ехооо! — извика Ваялид в тъмнината на шахтата. Когато й отвърна слабо ехо, тя се направи на възхитена. — Мога ли да получа едно парченце сребро? Просто трябва да покажа нещо на приятелите си.
— Среброто не се добива на парчета, госпожо. То е в скалата.
Ваялид се престори на разочарована.
— Мисля, че ще бъде ужасно да се върна без нищо. Никой няма да ми повярва, че съм видяла мина.
— Елате с мен, госпожо — каза Чапман.
Ваялид и чиновникът последваха Чапман до шахтата на „Сребърна вълна̀“. Няколко минути по- късно кофата се издигна до отвора на шахтата натоварена с руда. Чапман взе две парчета от товара и ги подаде на Ваялид.
— Но това са само черни скали — каза с удивление тя.
— Така изглежда сребърната руда — обясни Чапман. — За да извадим среброто се налага да я претопим. Покажете това на приятелите си. Така поне няма да си мислят, че среброто просто си лежи на земята и ние трябва само да го вдигнем.
— Благодаря — каза Ваялид, като се стараеше да говори възможно най-искрено. Ако, както тя подозираше, тази руда беше от мината на чичо й, тя държеше в ръката си доказателството, че Чапман крадеше. Рудата от различните жили беше уникална като пръстовите отпечатъци.
— Сега ви предлагам да се върнете в хотела си. Тук не е безопасно. По тези хълмове има множество тунели.
Ваялид продължи да се държи като глупачка и да дърдори като малоумна, за каквато според нея я смяташе Чапман. В мига, в който Чапман изчезна от погледа й, тя се обърна към придружителя си.
— Довечера трябва да ме доведете пак тук.
— За какво?
— Трябва да вземем сребро от мината на чичо ми. Смятам да докажа, че тази руда също е взета оттам.
Джеф дойде в съзнание. Стори му се, че някаква сянка преминава над отвора на шахтата, сякаш някой
