държат. Когато лостът се удари в пода, тя подскочи.
— Обличам си халата — каза Джеф. — Вече можете да се обърнете.
Ваялид се обърна бавно, тъй като смяташе, че той може да и е излъгал, за да види как ще реагира. Когато обаче застана с лице към него, той вече бе облякъл дълъг бял халат, който покриваше тялото му изцяло.
— Защо не бяхте облекли това вчера?
— Вчера го нямах. Също както нямах и своя кърпа и сапун.
Смяташе да слезе долу и да се изкъпе! И нямаше никакъв начин да го разубеди.
— Чакайте! Искам да се уверя, че момичетата са си по стаите.
— Те сигурно все още спят.
— Не и след като започнахте да подхвърляте петдесет килограма желязо по пода. Не слизайте долу, преди да съм ви извикала. — Ваялид се надяваше, че Бет ще остане в стаята си. Изобщо не й се искаше да види отново някоя жена да пищи или да припада.
Точно както се бе опасявала, момичетата вече бяха будни и разговаряха шепнешком, като се чудеха какво става.
— Както вече сте се досетили, това беше господин Рандолф. Той ще слезе долу, за да се изкъпе. Затова искам всички вие да си останете по стаите, докато не ви кажа, че можете да излезете.
— Коя баня ще използва? — поинтересува се Бети Сю.
— Не знам — отвърна Ваялид, като се чудеше каква ли пакост е намислила Бети Сю.
— Не мога да се къпя във вана, която е била използвана от мъж.
Ваялид се опита да превъзмогне лошото си предчувствие и каза: — Ако хвана някоя от вас извън стаята й, преди да съм ви дала разрешение да излезете, ще я накарам да остане тук един ден след вдигането на карантината.
Всички глави изчезнаха. Очевидно момичетата усещаха заточението си със същата сила, с която го усещаше и Ваялид. Тя изчака една минута, но никой не посмя да подаде глава. Изглежда, че всички се бяха успокоили.
— В безопасност ли са патенцата ви? — попита внезапно Джеф.
ГЛАВА СЕДМА
Ваялид подскочи от изненада.
— Казах ви да останете горе, докато се уверя, че момичетата са си по стаите. — Беше също толкова ядосана на Джеф, че не я бе послушал, колкото и на самата себе си, че бе толкова нервна. На всичкото отгоре се питаше дали той има някакви дрехи под халата си. — Вървете да се изкъпете — каза Ваялид. — Независимо какво правите, не излизайте от банята, преди да съм ви казала, че може.
Вратата на банята се затвори зад Джеф и Ваялид въздъхна с облекчение. Отдалечи се едва когато чу водата да се излива във ваната. Ваялид премина бавно по коридора, като провери дали всяка от осемте врати е затворена. Бяха затворени, но тя беше сигурна, че във всяка стая се обсъжда една и съща тема.
Джеф Рандолф. Неговото присъствие напълно доминираше в малката им група. За момичетата той беше едно интересно, а може би дори и скандално, развлечение, но само след няколко дни те щяха да забравят за него. По Коледа вероятно нямаше дори да си спомнят как е изглеждал. Ваялид обаче нямаше да го забрави никога. Не можеше да си представи как някое момиче или жена може да забрави такова тяло. Дори самата мисъл за това караше усещанията да се връщат.
С усилие на волята Ваялид се концентрира върху гледката от прозореца в дъното на коридора. Върху кафявата трева бе паднал тънък слой мраз и на студената утринна светлина тревата изглеждаше като от сребро. Силните ветрове бяха оголили дърветата от листата им и клоните стърчаха във всички посоки на фона на небето. Зад дърветата се виждаше част от Денвър — високи, сиви фирмени сгради, масивни каменни къщи на собственици на сребърни магнати, гъмжащи от хора кални улици, шумни трамваи, които караха хората от новите предградия.
В далечината Ваялид виждаше покритите със сняг върхове на Скалистите планини. Само след няколко месеца планините щяха да бъдат изцяло затрупани от тежка снежна мантия и проходите в тях щяха да бъдат затворени до настъпването на пролетта. Някъде там се намираше Лидвил — Лидвил и сребърната мина, която някога бе била нейната застраховка за бъдещето. Тя бе започнала да подозира, че Харви Маккий е искал да бъде нейната застраховка.
Ваялид си наложи да не мисли за Лидвил, мината и Харви. Докато карантината не бъдеше вдигната, тя постоянно щеше да се притеснява какво ли още може да направи Джеф Рандолф.
Тази мисъл беше толкова абсурдна, че Ваялид не й обърна особено внимание. Несъмнено обаче Джеф й влияеше много силно и по много неочакван за нея начин. Нейната детска любов — Нейтън Уейнрайт — никога не й бе влиял по такъв начин, а бе искал да се ожени за нея. Това не можеше да се дължи на личността на Джеф Рандолф, а по-вероятно се дължеше на тялото му. Само един поглед я бе накарал буквално да се разтрепери.
За бога, та тя желаеше Джеф Рандолф! Сигурно това беше отговорът, единственото смислено обяснение. Тя, Ваялид Анкун Гудуин, желаеше мъж, когото дори не харесваше. Първата й реакция бе да изпита ужас от това, че си бе позволила да се поддаде на такова примитивно чувство.
След това обаче усети иронията на ситуацията и й се прииска да се разсмее. Бе прекарала целия си живот загрижена единствено за съзнанието, за духа, за истинския смисъл на живота — дори бе казвала, че презира тялото като причина за привличане между две човешки същества — и всичко това само за да бъде предадена от собственото си тяло при първия удобен случай.
Зърната на гърдите й бяха набъбнали и бяха станали толкова чувствителни, че през ризата си усещаше твърдостта на корсета си. Дори и при най-малкото движение на раменете й търкането на плата в гърдите й я караше да изпитва лека болка.
Още по-голяма изненада бе усещането в стомаха й. Такова нещо Ваялид не бе изпитвала никога. То бе толкова различно и непознато, че отначало дори не разбра какво означаваше. Но когато почувства горещина и влага в най-интимните части на тялото си, вече знаеше точно какво означаваше това усещане. Тялото й реагираше на близостта на Джеф Рандолф.
Ваялид се отмести от прозореца, но така вратата на банята попадна в полезрението й. Знаеше, че Джеф е гол зад тази врата, и това още повече засили усещанията, които я измъчваха.
— Госпожице Гудуин. — Гласът на една от ученичките я извади от мислите й.
— Какво има, Корин?
— Трябва да отида до тоалетната.
— Не можеш ли да почакаш? — Ами ако Джеф излезеше чисто гол от банята в коридора? Не се съмняваше, че е способен на подобно нещо просто за да я ужаси.
— Не — отговори момичето.
Ваялид сви рамене и тръгна по коридора.
— Добре. Върви след мен. Използвай тази — каза тя и посочи към втората тоалетна. — И не излизай, преди да съм ти казала.
— Да, ма’ам. — Корин изчезна зад вратата.
Ваялид застана пред вратата на банята, въпреки че всяка секунда някакъв вътрешен глас й повтаряше все по-високо и по-високо, че Джеф е гол и само една стена го дели от нея. Единственото, което трябваше да направи… Ваялид отказа да си позволи да завърши тази мисъл.
Беше събота и момичетата щяха да учат само половин ден. Ваялид щеше да бъде достатъчно заета да им намери работа за останалата част от деня. В неделя щеше да бъде още по-зле. Трябваше да прегледа списъка си със задачи, за да се увери, че ученичките й имаха достатъчно заетост.
Ваялид тъкмо бе започнала да прехвърля наум задачите, които щеше да им даде, когато Корин почука на вратата. Ваялид се ослуша, но откъм банята не се чуваше нищо. Тя се надяваше Джеф да е все още във ваната.
