вълни, които обляха тялото й при звука от дълбокия му смях.
— Всеки кон би се изплашил, когато на гърба му седи неопитен ездач.
— Не яздя толкова добре, колкото бих искала — призна тя, като предизвикателно отметна назад глава — Но доскоро живеех в града, а там нямаше къде да се упражнявам. Обаче имам сериозно намерение да променя това. Скоро ще стана отлична ездачка.
Той й отправи внимателен, преценяваш поглед.
— Напълно си сигурна в себе си, така ли?
Марина впи поглед в него и го огледа бавно от глава до пети. Ботушите му бяха здрави и хубави, но бяха износени от дълга употреба. На едно място ръбът на прилепналите о бедрата му панталони се бе разпорил, разкривайки частица матова кожа. Широк колан обвиваше тънкия му кръст, ризата му бе закопчана и скриваше гърдите му. Бе спуснал широката периферия на шапката над очите си и затова изражението на лицето му оставаше скрито. Този човек без съмнение бе великолепен представител на мъжкия пол, но все пак си оставаше един обикновен каубой.
— Всеки може да се научи да язди — каза тя, като отново тръсна презрително глава. — Каубоите го правят през цялото време, а всеки знае, че те не са нищо друго, освен нехранимайковци и негодници.
Марина забеляза, че тези думи изобщо не му харесаха, добре, така да бъде. Сега знаеше какво е да бъдеш подценяван. Тя му обърна гръб и се отправи към ранчото. Но той я последва.
— Какво му стана на коня ти?
— Един бик го изплаши. — Тя дори не го погледна, само продължи да върви.
— Какво правеше тук?
— Яздех.
— Добре, но защо сама?
— Защото исках да бъда сама.
Марина не устоя на изкушението да погледне през рамо, за да разбере как приема той отговорите й. Но той изглеждаше напълно безразличен. Марина веднага настръхна. Никой мъж не оставаше толкова безстрастен в нейно присъствие, не и такъв, към когото изпитваше такова силно привличане. Нямаше никакво намерение да позволи този каубой да бъде първият.
— Отговорите ти не са много изчерпателни — каза той. — Ще се наложи да те отведа вкъщи. Коя си ти?
Марина му хвърли недоволен поглед.
— Няма да ти кажа.
Тя забърза напред, но той без усилие я настигна. Трябваше да се досети, че изобщо не би могла да му избяга.
— Мога да те последвам и да разбера.
— Няма да посмееш.
— Каубоите са нехранимайковци и негодници, забрави ли? Ние правим всичко, което си поискаме.
Марина вдигна поглед, за да разбере дали бе ядосан, и за част от секундата видя на бузата му трапчинка, която в същия миг изчезна. Тя се усмихна.
— Не би трябвало да го казвам, но ти наговорих всичко това, защото ме ядоса.
— Винаги ли си готова да се бориш, когато някой те ядоса?
— Обикновено. Това ми докарва доста неприятности.
— Предполагам, че когато се усмихнеш, неприятностите изчезват от само себе си.
Марина не можа да се удържи и му отправи най-ослепителната си усмивка.
— Не винаги. Баща ми практически е имунизиран срещу моите усмивки.
— Разбирам какво имаш предвид. Майка ми е същата.
— Но ти си мъж. Можеш да отидеш където поискаш, да правиш каквото пожелаеш, да се ожениш когато пожелаеш.
— Не е толкова лесно, дори и за мен.
— За момичетата е още по-трудно.
— Дори когато едно момиче изглежда като теб?
— Знаеш ли, външността не е всичко.
— Това не е много разпространено мнение.
— Е, мнението си е мое. — Марина заби поглед в земята пред краката си. — Ти изглеждаш много добре, особено за един каубой.
Дълбокият му, искрен смях я смути.
— Какво е толкова смешно?
— Ти.
Марина не бе сигурна, че това й харесва. Думите му не прозвучаха като комплимент.
— Това не е много учтиво.
— Учтивостта е за светските дами, а не за смело и буйно момиче като теб.
— Ти обичаш ли смелите жени?
— Разбира се. Те са много по-забавни, отколкото дамите.
На Марина изобщо не се хареса това, че загуби положението си на дама в очите му.
— А тази моя черта ми докарва немалко неприятности. Като сега например. В този момент би трябвало да бъда в стаята си, отпусната в следобедна дрямка.
— Но тогава аз нямаше да имам възможност да те спася.
— За теб това би ли имало някакво значение?
— Повече, отколкото можеш да предположиш.
Отново я обхванаха топлината, напрежението и необяснимата слабост, които бе изпитала, когато той я държеше в прегръдките си. Сега усмивката му не бе подигравателна, дори не приятелска. Това бе усмивка на мъж, който намираше жената до себе си за изключително привлекателна.
Марина също го намираше за много привлекателен. Беше изненадана, когато в пълна степен осъзна колко бе привлекателен в действителност. Но как бе възможно това? Тя беше сгодена за Рамон Дилън, най- красивия мъж в Тексас и един от най-богатите. Как успяваше този каубой да накара кръвта й да закипи, а страните й да се покрият с ярка руменина?
Можеше да почувства присъствието му без дори да вдига поглед към него.
— Как си се озовала на земята на Дилън? — попита той.
— Не съм се озовала. Точно от тази земя започнах разходката си.
— Добре, но откъде си тръгнала?
— От къщата.
— Никога не съм те виждал там. — Усмивката му стана широка и неустоимо привлекателна. — Щях да си спомня, ако беше оттам. Да не би да работиш в къщата или в някое ранчо наблизо?
Дрехите й! Той я бе взел за слугиня или за дъщерята на някого, който работеше за семейството. Съвсем изненадващо за нея, тя осъзна, че това й харесва. Даваше й анонимност, свободата да бъде самата себе си.
Обърна се към него и му се усмихна предизвикателно.
— Аз също не съм те виждала. — В никакъв случай не би могла да пропусне мъж като него.
— Помагах при събирането на добитъка за продан.
— О, това обяснява всичко.
Той внезапно пристъпи напред, изправи се пред нея и й се усмихна — голям, едър, добронамерен. Само че този каубой не я накара да се смее. Напротив, когато го погледна.
Марина затаи дъх.
— Как се казваш?
— Марина Скот. Защо искаш да знаеш? — Тя се опита да се изплъзне покрай него, но той я хвана за ръката и я спря. Тя понечи да се отскубне от него, но борбата й не бе много енергична. Спряха, когато Марина забеляза топлината в очите му.
— Един мъж винаги иска да знае името на жената, която е откраднала сърцето му.
Той сигурно се шегуваше. Та те току-що се бяха срещнали. Но сърцето и заби по-силно при тази мисъл
