своя.
Марина едва не се блъсна в партньора си. Тя се усмихна извинително на почервенелия от смущение младеж, който в следващия миг бе заменен от един младши офицер в красива униформа.
Марина бе потресена. Нямаше съмнение, че чувствата му към нея бяха също така силни като нейните към него. И все пак, как беше възможно? Та те се бяха запознали същия ден! Не знаеха нищо един за друг. Изведнъж я побиха студени тръпки. И преди е била небрежна, поемала бе доста рискове, но никога не бе губила самообладание. Винаги бе знаела какво ще се случи, какво иска да се случи.
Сега не знаеше!
Същата загуба на самообладание я накара да действа. През целия си живот бе държана в подчинение от родителите си. Когато се омъжеше за Рамон, трябваше да се подчинява на него и на майка му.
Нещо й подсказваше, че това никога не можеше да се случи, ако останеше с Уорд. Но откъде можеше да знае това? И още повече, откъде бе така убедена?
Марина отново погледна към балкона. Уорд бе все още там. Искаше й се той да слезе. Трябваше да слезе. Трябваше да разбере дали всичко, което бе видяла в погледа му, бе истинско. Ами ако беше си го въобразила? Не, невъзможно. Чувството бе твърде силно, за да бъде измислено.
Никога танцът не й се бе струвал толкова дълъг. Тя се запита дали би посмяла да се отдели от останалите и да отиде при него. Танцът най-сетне свърши, но преди да успее да се обърне. Рамон се приближи до нея и я хвана за ръка.
— Виждам, че все пак брат ти дойде на танците — каза тя, когато двамата се отправиха към редицата столове под балкона.
Марина трескаво се опитваше да намери някакъв начин да се отърве от Рамон, за да успее да отиде при Уорд, да го попита, да се увери…
Рамон вдигна поглед, изненадан и очевидно доволен.
— Сигурно го е направил в твоя чест. Той никога не идва на танците.
Рамон държеше здраво ръката й и с целия си вид говореше, че тя му принадлежи. Марина изпита неистово желание да отдръпне ръката си и да избяга.
— Но защо стои там? — попита тя. — Защо не слезе при нас?
— Не знам.
— Е, добре, но защо не го повикаш? Накарай го да слезе долу.
Рамон й хвърли въпросителен поглед.
— Защо настояваш толкова Уорд да слезе долу?
За миг Марина се изплаши, че е говорила твърде свободно, но с облекчение забеляза, че в погледа на Рамон нямаше и сянка от подозрение. Той бе прекалено самоуверен, за да се съмнява в своята неотразимост.
— Той ти е брат. Скоро ще тръгне на война. Трябва да се сбогувам с него.
— Но нали го видя този следобед?
— Но тогава той си мислеше, че съм прислужница — възпротиви се тя.
— Следващият танц ще започне всеки момент — отбеляза Рамон.
Марина обаче нямаше намерение да се предаде толкова лесно.
— Кажи им да почакат — каза тя, повдигна леко полите си и изтича към стълбата, която водеше към балкона, чувайки само ударите на собственото си сърце. Цялата потрепери, когато се намери очи в очи с Уорд.
Той бе облечен в черен костюм, харесван от американците заради плътно прилепналите панталони, жакет болеро и бяла риза с набор, която много се харесваше на Рамон. Панталоните обгръщаха мускулестите му бедра като втора кожа. Късият жакет подчертаваше широкия му гръден кош и силните му ръце.
— Защо не слезеш при нас? — попита тя с глас, задавен от вълнение.
— Харесва ми да наблюдавам оттук.
— Но пропускаш цялата веселба.
— Аз не танцувам.
Марина се опита да се засмее, да приеме думите му на шега, но не й се удаде.
— Не ставай смешен. Всички танцуват — Тя го хвана за ръката. — Хайде. Музиката всеки момент ще засвири отново.
Уорд обаче не се помръдна.
— Не можеш да останеш повече тук. Всички те видяха.
Той и позволи да го отведе надолу по стълбите. Марина бе сигурна, че я последва, защото не можеше да отхвърли ръката й. Струваше й се, че се държат за ръце от цяла вечност.
— Не знаех, че ще дойдеш — обърна се Рамон към брат си, когато двамата с Марина се приближиха към него.
— Трябваше да поднеса почитанията си на теб и на бъдещата ти жена — отвърна Уорд.
За миг Марина бе изпълнена със съмнения. Уорд не изглеждаше да страда от плахите надежди и нерадостните мисли, които измъчваха нея. Говореше с хладен, безстрастен глас, които изобщо не свидетелстваше за опънати нерви, бурни емоции или объркани мисли. Възможно ли бе да бе сбъркала?
— В такъв случаи трябва да изиграеш този танц — заяви Рамон.
— Забрави, че Уорд не танцува — каза Луиза, която точно в този момент се присъедини към тях. — Уорд каза, че никога няма да си позволи да направи такова нещо, когато ти присъстваш.
— Но все пак можеш да опиташ сега — предложи Марина.
— Това е последният танц — отбеляза Луиза. — Редно е да го танцуваш с годеника си.
— Тогава кажете им да изсвирят още един — каза Марина, като в същото време побутна Уорд към дансинга — Луиза, не можеш да изпратиш сина си на война без един последен танц.
— Винаги ли се отнасяш толкова презрително с правилата на доброто поведение? — попита Уорд, докато следваше Марина към онази част от двора, която бе определена за танците.
— Не, но винаги съм го искала.
— Това не е много добра идея.
— Добрите иден са отегчителни.
— Но по-безопасни.
— Хайде, Уорд, да танцуваме — предизвика го тя.
— Вече ти казах, че не танцувам.
— Лесно е. Обвий ръце около мен. Ще ти покажа. Хайде, музиката няма да започне, докато не се приготвим. Всички ни гледат.
За момент й се стори, че той не желае да я докосне, но в следващия момент промени решението си. Пое я здраво в прегръдките си. Когато музиката започна, я завъртя в пълен кръг около себе си.
— Мислех си, че не можеш да танцуваш — каза тя, след като се съвзе от първоначалната си изненада.
— Разбира се. Не танцувам толкова добре като Рамон.
Никой не танцуваше като Рамон. Но докато Уорд властно я водеше и я завърташе в сложните стъпки на танца, тя се почувства като че ли обгърната от някаква магия, нещо, което никога не бе чувствала, когато танцуваше с годеника си. Марина просто плуваше, плъзгаше се без усилие под ритмите на танца, водена от силните ръце на Уорд. Ако на движенията му липсваше известна грация или гъвкавост, това се компенсираше от физическата му сила.
В ръцете му се чувстваше млада и свободна, волна. Усещаше, че принадлежат към едно цяло.
— Защо правиш това? — прошепна той. Тя разбра много добре какво искаше да каже.
— Трябваше да знам.
— Добре, сега знаеш.
Марина разбираше, че той й говори, скрит зад стената от самообладание и самоналожен контрол над чувствата си, решен да не прави нищо, което би могло да засегне честта й.
— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?
Не можеше да бъде. Трябваше да има още. Трябваше.
— Какво очакваш да ти кажа? — Уорд я погледна предпазливо.
