Знаеше много добре всички причини, защо трябва да се омъжи за Рамон, но не можеше да го направи. Сигурно това бе чувствала, когато съвсем неочаквано бе срещнала Уорд. Затова бе могла да се влюби в него.
Марина се засмя, но смехът й бе горчив и изпълнен с лоши предчувствия. Как така една сгодена жена се влюбваше в друг мъж, и то от пръв поглед? Това беше смешно! Невъзможно! Така не се постъпваше!
И все пак тя бе постъпила точно така.
Кафето беше горещо и силно. Марина обикновено го разреждаше със сметана. Отпиваше от горещата течност за втори път, когато Уорд влезе в трапезарията. Марина го видя първа, преглътна с усилие, точно навреме, защото той се обърна и я видя. Отново бе облякъл работните си дрехи, но привличането между тях беше по-силно от всякога. Уорд застина на мястото си. След миг се съвзе и отиде да си налее кафе.
— Рано си станала — отбеляза той. — Рамон ще спи още часове наред.
Гласът му бе спокоен, но реакцията му, когато я видя, говореше, че самообладанието му го бе напуснало.
— Знам. Не можах да заспя.
— Развълнувана си заради сватбата ли? — попита той, докато си наливаше кафе.
Марина нямаше намерение да казва на никого за решението си, преди да бе говорила с Рамон, но не можеше да остави Уорд да продължи да си мисли, че се готви да се омъжи за брат му. Тя сведе очи, избягвайки погледа му.
— Няма да се омъжвам за Рамон.
Тишината, която последва, бе толкова дълбока, че Марина можеше да чуе глухите удари на сърцето си. Бавно вдигна поглед към Уорд. Той не беше помръднал. Кафето му стоеше недокоснато.
— Кога взе това решение?
— Миналата нощ.
Той отпи глътка от кафето си и я погледна.
— Защо?
Марина все още не бе решила какво точно да каже на Рамон. Знаеше, че никакво обяснение не би било достатъчно за родителите й. Щеше да има късмет, ако не се озовеше на улицата без пукнат грош.
— Предпочитам да не говоря за това — каза тя, като отклони поглед от него.
Ако се омъжеше за Рамон, щеше да е принудена да живее в една и съща къща с Уорд, щеше да види как той ще се ожени и друга жена ще ражда децата му. До края на живота си щеше да бъде принудена да стои срещу него на масата, без да има възможност да му каже каквото и да било.
— Ще се наложи да съобщиш решението си на много хора — на Рамон, на майка ми, на родителите си. Съмнявам се, че на някой от тях това ще му хареса. Можеш да започнеш с мен и да ми кажеш какво те е накарало да постъпиш така.
Уорд заобиколи масата и застана до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да извърне поглед към него.
— Защо не искаш да се омъжиш за Рамон?
— Защото не го обичам.
Звучеше толкова глупаво. Баща й щеше да се разкрещи и да отправя заплахи. Той вече и бе обещал, че ще я лиши от наследство, ако не се омъжи за Рамон. Майка й щеше да плаче и да се опита да я убеди да промени решението си. Никой не би разбрал нещо толкова смешно и маловажно като любовта. Бракът бе сделка, сключваше се за да заздрави връзките между семействата, за уголемяване на богатствата им, за да се осигури бъдеще на децата и високото положение на семейството в обществото.
Хората просто не се женеха по любов. Не можеха да си позволят такова нещо.
— Това едва ли е причина, която родителите ти биха разбрали.
— Така е.
Марина искаше отново да отклони поглед от него, но не можеше. Не бе в състояние да направи нищо друго, освен да потъне в синевата на погледа му.
— Моето семейство също не би разбрало.
— Но въпреки това ти разбираш, нали?
Странно бе да задава такъв въпрос на мъж, който я гледаше толкова спокойно и безстрастно. Но ако наистина чувството, което бе припламнало между тях, означаваше нещо, ако тя не си бе въобразила всичко, той трябваше да почувства поне част от вълшебството, от магията, от онази увереност, че са създадени един за друг, която правеше невъзможна за нея всяка мисъл да се омъжи за друг мъж.
— Да. Разбирам.
За миг й се стори, че той се готви да каже нещо повече, но Уорд просто се върна при масата и взе чашата с кафето си. Отпивайки от черната течност, отново впи поглед в нея.
— Замисляла ли си се за възможните последствия от това решение? — попита.
— Не много. — Бе прекалено заета да се опитва да разбере собствените си чувства, за да се замисля за други неща, освен за гнева на родителите й.
— Ще изпаднеш в немилост пред собственото си семейство. Майка ми и Рамон щете намразят.
— Не ме интересува.
— Ако се омъжиш за Рамон, бъдещето ти ще е осигурено.
Поне външно изглеждаше, че той просто отпива от кафето си и спокойно говори на жена, която бе твърде глупава, за да разбере къде има най-голям интерес да остане. Но напрежението, което се появи между двамата, говореше за нещо съвсем друго. Това й подсказваше, че той просто изчаква, преди да каже каквото и да било.
— Не мога да се омъжа за Рамон — продължи тя. — Опитах се да свикна с тази мисъл, да пожелая това да стане, но не мога.
— Абсолютно необходимо ли е да обичаш човека, за когото ще се омъжиш?
Преди да срещне Уорд, не бе необходимо.
— Разбира се. И ти ли мислиш по този начин?
— Не знам. За мен любовта е чувство, на което не бих разчитал.
— Не вярваш ли, че любовта може да се съхрани дълги години? — попита тихо тя.
Уорд я погледна, смутен не по-малко от нея.
— Може би, ако е силна и взаимна, би могла да се съхрани.
Марина заобиколи масата и застана пред Уорд.
— Мислиш ли, че един мъж може да обича така една жена?
— Бих искал да е така.
— А мислиш ли, че ти би могъл?
— Не знам.
— А би ли искал да опиташ?
Уорд впи изпитателен поглед в нея. Марина не разбираше какво се опитваше да разбере, но се надяваше, че той ще открие каквото търсеше. Бе поела необмислен риск когато бе решила да се омъжи за Рамон. Сега поемаше още по-голям риск. Всъщност казваше на Уорд, че го обича, и го подканваше да й признае същото. Нямаше значение, че всичко се бе случило толкова бързо, че все още не можеше да повярва. Но дълбоко в себе си знаеше, вярваше. Искаше и той да повярва в любовта й.
— За истинската жена, мисля, че един мъж е готов да поеме всеки риск.
В погледа му гореше неприкрито желание. Уорд продължаваше да държи чашата с кафе, но очевидно бе забравил за нея. Очите му продължаваха да я изучават напрегнато. Марина се запита какво виждаше, какви мисли минаваха през главата му в този момент.
— А ти би ли поел такъв риск?
— Мисля, че да.
— Някога срещал ли си подходящата жена?
— Веднъж си помислих, че съм я срещнал. Всеки следващ отговор му костваше все по-големи усилия.
— Кога? — настоя тя.
Марина чувстваше, че може да се пръсне от напрежение. Трябваше да знае какво изпитва той. Трябваше да знае дали отвръща на любовта й. Погледът му стана още по-напрегнат, но тя почувства как
