той някак си се отдръпна, като очевидно не желаеше да и отговори. Трябваше да го спре, преди да се бе затворил съвсем в себе си.
— Вчера открих някого, когото бих могла да обичам — продължи Марина — Затова не мога да се омъжа за Рамон.
Ето, вече го каза и връщане назад нямаше. Сега беше негов ред да й признае, че я обича.
Уорд изпусна чашата си, която се разби на хиляди парченца на твърдия под, но той, изглежда, не забелязваше нищо.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Откъде знаеш?
Той все още не можеше да повярва, че тя го бе обикнала.
— Защото от онзи момент вече нямам никакви въпроси, никакви съмнения.
Той пристъпи крачка напред и погали бузата й с опакото на дланта си, пръстите му леко докоснаха полуразтворените й устни. Очите му блестяха с почти неестествен блясък под напора на чувства, които твърде дълго бе таил у себе си.
— Възможно ли е да се случи толкова бързо?
— За мен стана точно така. В момента, когато погледнах в очите ти.
— Помислих си, че сигурно си ангел, слязъл на земята. Казах си, че си твърде красива, за да си истинска.
Тя пое ръката му в своите и я притисна до бузата си.
— Но аз съм съвсем истинска.
— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че сега няма да се събудя и да открия, че съм сънувал всичко това?
— Разбира се, че съм сигурна.
Марина разбираше, че той се опитва да повярва, че тяхната любов не е някаква химера, но все още не можеше да го направи.
— Обичам те, Уорд Дилън. Не знам как се случи или защо. Не мога да обясня, защото и аз не разбирам. Просто от момента, когато потънах в очите ти, разбрах, че докато съм жива, не бих могла да обичам друг мъж.
Той все още не казваше нищо.
— Толкова ли е трудно да го повярваш?
— Да!
— Защо?
— Защото много ми се иска нещата да стоят точно така.
— Трябва да ми повярваш, Уорд. Аз съм твоя и можеш да имаш всичко, което бих могла да дам на един мъж.
Внезапно той я сграбчи и впи устни в нейните. След това се отдръпна леко, изчака малко, без да сваля поглед от нея, като че ли очакваше тя да го удари. Когато тя не го направи, отново я целуна. Този път целувката не бе груба, а изпълнена с див копнеж.
Марина не разбра колко време бяха стояли така и се бяха целували, без да промълвят и дума. Но бе достатъчно за него да повярва, че тя го обича, достатъчно за нея да повярва, че накрая бе постъпила по единствено правилния начин.
— Все още не мога да повярвам — каза тон, като я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.
— Кълна ти се, Уорд, всичко, което ти казах, е истина.
— Всички страшно ще ни се ядосат.
— Не ме интересува.
— Ще се опитват да те убедят да промениш решението си.
— Няма да успеят.
— А аз трябва да отида в армията.
— Ще дойда с теб.
Той се разсмя с онзи див, свободен смях, който бе възможен само когато бяха разчупени оковите на дългогодишен страх.
— Не можеш да го направиш. Влакът, пълен с войници и амуниции, не е място за една дама.
— Това няма никакво значение.
Докато бяха заедно, нищо друго не би имало значение.
В този момент прислужницата влезе в трапезарията и възкликна уплашено при вида на счупената чаша. Уорд изобщо не обърна внимание на момичето, а леко избута Марина в коридора зад себе си. След като хвърлиха бърз поглед назад, за да се уверят, че никой не ги следва, двамата изтичаха към задния вход и се озоваха в градините зад къщата.
Един час по-късно Марина помаха на Уорд за довиждане. Той отиваше в града и щеше да се върне по- късно същата вечер. Заедно щяха да се изправят срещу Рамон и целия свят.
ГЛАВА 3
Но Марина не можеше да чака завръщането на Уорд. Нито пък можеше да чака Рамон да слезе на долния етаж. Вече минаваше обяд. Всички слуги бяха свършили работата си и бяха в кухнята зад къщата, където обядваха. Марина изобщо не чувстваше глад. С нетърпение очакваше срещата си с Рамон, защото искаше да приключи колкото е възможно по-бързо с конфликта, който беше неминуем. Накрая сама се качи на горния етаж и почука на вратата му.
— Кой е? — Гласът на Рамон долиташе до нея неясен и приглушен.
— Марина. Кога ще слезеш долу?
— След малко. Все още не съм приключил с обличането.
— Трябва да говоря с теб. Мога ли да вляза?
Прислужникът на Уорд отвори вратата и я въведе в стаята. Рамон седеше пред тоалетната си маса. Все още бе облечен в дългата си нощница, но бе обръснат, а косата му те идеално сресана.
Разкошът в стаята я накараха да онемее. Тя бе два или може би три пъти по-голяма от нейната. Стените бяха облицовани с мека, украсена с шарки, кожа. Гредите, които поддържаха тавана, бяха резбовани. Леглото бе достатъчно широко, за да спят в него трима души без да се докосват, и бе застлано с яркочервена брокатена покривка. Драпериите също бяха копринени, със златни пискюли. До едната стена бяха поставени четири огромни гардероба, а на прозорците имаше тежки копринени завеси, които също бяха в червен цвят с втъкани мотиви, които представляваха огромни пауни. Подът бе от дъбов паркет и покрит с около дузина ориенталски килимчета.
Марина никога не беше виждала такава безсрамна демонстрация, говореща за огромното състояние на собственика. Такова разточителство изобщо не й харесваше.
Рамон я погледна загрижено.
— Не изглеждаш отпочинала. Сигурно не си спала добре тази нощ.
— Така е.
Както обикновено. Рамон изглеждаше чудесно и бе си починал много добре.
— В такъв случай, след като обядваш, не е зле да си легнеш.
— Не съм гладна. Трябва да говоря с теб. На четири очи — добави тя, след като видя, че прислужникът невъзмутимо продължава да работи върху тоалета на Рамон.
— Остави ни, Фелипе — обърна се към него Рамон — Ще ти позвъня, когато свършим.
Прислужникът напусна неохотно стаята. Преди това сгъна още няколко ризи на Рамон и оправи една гънка на покривката на леглото, след което накрая затвори вратата след себе си.
Рамон се изправи и се приближи до нея с протегнати напред ръце и предразполагаща усмивка.
— Сега кажи ми за какво искаш да разговаряме. Надявам се, дошла си да ми кажеш, че вече мога да определя датата на сватбата ни.
Марина му позволи да я хване за ръка и да целуне бузата й. След това внимателно се отдръпна от
