него.
— Никога не съм виждала такава стая — отбеляза тя, тъй като бе объркана и не знаеше откъде да подхване въпроса за който бе дошла. Доближи се до прозорците, които бяха плътно затворени, за да не може хладният нощен въздух да проникне.
— Мама обича да купува разни неща. Уорд никога не иска нищо, затова тя глези мен.
Марина отбеляза наум, че по-подходящата дума бе „задушава“ но не каза нищо на глас.
— Гледката от твоя прозорец към реката е зашеметяваща.
— Съвсем скоро това ще бъде нашата спалня — каза Рамон, като отново се приближи към нея с протегнати за прегръдка ръце. — Ще можеш да се наслаждаваш на гледката винаги, когато пожелаеш.
— Точно за това исках да поговорим.
Рамон се намръщи.
— Надявам се, не искаш да кажеш, че след сватбата няма да живееш тук. В Тексас няма друго ранчо като това и един ден то ще бъде мое. Затова, естествено, аз не мога да си тръгна оттук.
— Не очаквам ти да си тръгнеш, Рамон. — Изкуши се да отбележи, че се съмнява Уорд да позволи толкова лесно да бъде лишен от наследство, но стисна зъби и не каза нищо — Не, не исках да говорим за ранчото.
— Тогава каква е причината красивото ти лице да е така угрижено?
Марина се зачуди защо комплиментите на Рамон винаги я караха да се чувства така, като че ли той говори на някоя безмозъчна кукла. Само един поглед към Уорд бе достатъчен, за да се разтопи от желание.
— Не мога да се омъжа за теб — каза тя, решила да говори по същество. — Ти си очарователен и много красив и винаги си мил с мен, но аз не те обичам. Опитах се, но не се получи.
Рамон се закова на място от удивление, приличаше на каменна статуя. Гледаше я така, като че ли тя беше дете, което говори глупости.
— Не мога да се омъжа за теб — повтори Марина, когато той продължи да мълчи.
— Но аз те искам.
— Съжалявам, но не мога да се омъжа за човек, когото не обичам.
— Но ти ще се научиш да ме обичаш. Всички ме обичат.
— Не.
Той й се усмихна малко снизходително.
— Ядосана си — отбеляза, очевидно решил, че тя се нуждае от успокоение. — Някой те е разстроил. Кажи ми кой е и аз веднага ще направя така, че виновникът да изчезне оттук.
— Никой не ме е ядосал, Рамон. Просто аз не те обичам. Ще ти бъда лоша съпруга.
Усмивката му загуби предишната си непринуденост, но той пристъпи към нея и помилва с длан бузата й.
— Не ставай глупава. Ти си най-красивата жена в Сан Антонио, а аз — най-хубавият мъж. Ние сме идеалната двойка. Всички ще ни завиждат.
Марина отблъсна ръката му.
— Чуй ме, Рамон. Не се дръж така, като че ли не разбираш какво говоря. Не те обичам. Не мога да се омъжа за теб. Утре рано сутринта ще си тръгна. Искам да благодаря на теб и на майка ти, че ми позволихте да остана известно време тук, и за честта да ме помолиш да стана твоя жена. Но сега ти казвам, че годеж няма да има.
— Искаш да си тръгнеш? — Той очевидно не й вярваше.
— Да. Щом изляза оттук, отивам да говоря с майка ти.
— Какво се случи, за да промениш отношението си към нашата сватба? Вчера не мислеше по този начин.
— Вчера все още не бях решила.
— Но нещо все пак трябва да се е случило, за да те подтикне да вземеш решение. — В тона му се долавяше явно подозрение.
— Д-да.
— Какво? — Очите му се присвиха в тесни цепки. Изглеждаше ядосан.
— Срещнах човек, когото бих могла да обичам. Не съм искала това да се случи — заговори припряно тя. — Но то просто се случи. Не можех да направя нищо.
— Кой?
— Уорд.
Със същия успех би могла да му отговори на китайски. Лицето му все така не изразяваше нищо.
— Кой?
— Уорд, брат ти. Той също ме обича. Влюбихме се от пръв поглед.
— Не е възможно да предпочетеш Уорд пред мен. Никой не го прави — Рамон очевидно не можеше да повярва, че такова нещо може да се случи дори на шега. — Той е каубой, мръсен е и вони.
Марина бе подозирала, че Рамон може да ревнува от по-големия си и по-силен брат, но сега разбра, че се е излъгала. Рамон смяташе себе си за перфектен във всяко отношение. Никога не би поискал да бъде на мястото на Уорд.
— Но аз наистина предпочитам него.
— Защо?
— Не знам. Просто така чувствам нещата.
Марина все още не бе намерила думи за чувствата, които изпитваше към Уорд, но разбираше, че той е по-деликатен и по-искрен човек от Рамон.
Рамон й отправи онази своя усмивка, която караше всички жени в Сан Антонио да падат в краката му.
— Впечатлена си от това, че той те спаси от онзи побеснял кон. Момичетата обичат да бъдат спасявани. Разбирам те и ти прощавам. Но той не може всеки ден да е тук и да те спасява. Той не може да танцува като мен. Не може да ти поднася изискани комплименти.
Докато говореше, Рамон се бе приближил толкова, че върхът на носа му докосна нейния.
— Не ме интересува всичко това — отвърна Марина, като се опита безуспешно да се освободи от прегръдката му.
— Разбира се, че те интересува. Всяка жена обича да я глезят и ласкаят. Уорд нищо не разбира от тези неща.
— Разбира достатъчно.
Ръцете му се сключиха здраво около нея.
— Той не може да те целува като мен. Когато те държа в прегръдките си, ще забравиш всяка мисъл за друг мъж.
Устните му грубо се впиха в нейните. Тя се опита да го отблъсне, но усилията й бяха безплодни. Рамон бе по-силен, отколкото изглеждаше. Беше също възбуден. Марина ясно усети доказателството за страстта му.
— Рамон, спри! Ти няма…
— Никой мъж не може да прави любов като мен. Аз карам жените да плачат от радост. След мен те не могат да понесат мисълта за никой друг.
Той мушна ръка в деколтето на роклята й и обхвана едната й гръд. Марина с всички сили се опитала го отблъсне, но той я повлече към леглото и я хвърли върху него.
— Ти ще ме обикнеш. Марина — прошепна задъхан той. Едната му ръка продължаваше да стиска гръдта и, а другата се плъзна под роклята — Ще обичаш само мен. За теб Уорд повече няма да съществува.
— Спри! — изкрещя Марина. — Няма да ме накараш да променя решението си.
В началото не бе взела Рамон на сериозно. Предполагаше, че чувствата му са наранени и че след като разбере, че тя не отговаря на целувките му, ще я пусне.
Но той не я пусна. Когато стигна до бельото й и го разкъса. Марина разбра, че той има твърдото намерение насила да се люби с нея.
— Рамон, спри! — изкрещя колкото сили имаше. Някой щеше да я чуе. Някой щеше да дойде. Те щяха да го спрат.
