А това, че на Марина й бе предоставена възможността да се омъжи за Рамон, а тя й бе обърнала гръб и бе предпочела Уорд… е, просто не разбираше как се бе случило така. Може би тя бе луда.
Уорд се засмя тихо. Сигурно и двамата си бяха загубили ума. Нормалните хора не се влюбваха от пръв поглед. Марина бе невероятна, чудесна, вълшебна — и бе негова.
Зачуди се дали не се бе влюбил, защото отиваше на война и съществуваше възможността да бъде убит и това да е последния му шанс да даде и получи любов.
Не. Никога не бе мислил да се влюбва, докато не бе срещнал Марина.
Уорд въздъхна. Предполагаше, че му е трудно да свикне с мисълта, че е женен, защото дълго бе вярвал, че никоя жена няма да предпочете него пред Рамон. Трябваше му известно време, за да промени начина си на мислене.
Казано по този начин, всичко звучеше още по-невероятно. Какво бе направил? Утре трябваше да се присъедини към армията. Би трябвало да се изправят срещу всички, да кажат, че Марина няма да се омъжи за Рамон и да изчакат, докато Уорд поеме на юг.
Но тя не бе поискала да чака, а той не бе в състояние да й откаже каквото и да било. Предполагаше, че това бе добро начало. В следващите няколко години нещата щяха да станат доста трудни.
Уорд се сепна, когато осъзна, че през прозореца бе започнала да се процежда светлина. Погледна джобния си часовник, които бе оставил на масата. Седем и двайсет. Може би бе по-рано, отколкото Марина бе свикнала да става, но днес трябваше да свършат много неща. Уорд я побутна лекичко, в отговор тя само тихо изстена.
— Събуди се, любов моя — прошепна той в ухото й. — Време е.
Рамон и Луиза Дилън бяха сами в салона, когато влязоха Марина и Уорд. Майка му седеше в инкрустиран дъбов стол с широка облегалка, изправила гордо гръб, а на лицето й бе застинало високомерно и презрително изражение. Бледата й кожа бе в ярък контраст с черната копринена рокля и късата черна пелерина. Рамон стоеше от едната й страна и изглеждаше повече като придатък към майка си, отколкото като отхвърлен годеник. Уорд би предпочел баща му също да присъства, но той бе твърде слаб и болен, за да бъде подложен на такава бурна сцена.
Начинът, по който ги приеха, бе напълно противоположен на този, който Уорд очакваше.
— Слава богу, че си жив и здрав — извика Луиза, като стана от стола си и забърза към Уорд. — Когато миналата нощ не се прибра вкъщи, си помислих, че са те нападнали по пътя.
— Не носех никакви пари, майко. Не ме заплашваше нищо.
— Никой богат човек не се намира в пълна безопасност. — След това Луиза се обърна към Марина с леден тон — Както виждам, ти също си добре.
— Да — отвърна Марина, като пристъпи по-близо до Уорд. — Жива и здрава съм.
— Къде бяхте? — попита Луиза — Изпратих всички мъже в ранчото да ви търсят — слугите, дори и каубоите, претърсваха околностите почти през половината нощ. Madre de Dios, като си помисля какво ще стане с репутацията ти, ако това се разчуе! Изключително много се радвам, че Уорд те е намерил. Къде я намери, синко?
— В края на улицата — отвърна Уорд с усмивка и като прегърна Марина, я привлече към себе си — Не се върнахме, защото миналата нощ се оженихме. Прекарахме първата си брачна нощ в града.
Луиза пребледня и притисна ръка до сърцето си. Протегна другата си ръка и като че търсейки подкрепа, с мъка се добра до стола си.
— Лекарството ми за сърце — обърна се тя към Рамон. — Бързо, налей ми от лекарството ми за сърце.
— Майко, това не е голяма изненада. Марина е казала на Рамон, че не иска да се омъжи за него. Аз със сигурност нямах намерение да се женя точно сега, но се случи така, че се влюбихме.
Уорд извърна глава и погледът му се спря на Марина. Тя вдигна очи към него, а в тях се четеше възхищение, което Уорд се надяваше да не се промени през следващите петдесет или сто години.
— Не можехме да постъпим по друг начин — каза той.
Майка му не отговори, само продължи да отпива от лекарството. Уорд очакваше Рамон да каже нещо, но вниманието му дори за миг не се отделяше от майка му:
— Добре ли си. Майко? — Уорд започна да се тревожи. Дори когато Рамон бе болен, не я бе виждал да отпива повече от две глътки от лекарството си. Сега Луиза бе пресушила чашата си и я подаваше на Рамон да я напълни отново.
— Само една минутка! — Гласът й бе слаб и немощен, Луиза изобщо не приличаше на себе си. — Дай ми само една минута.
Всички зачакаха в напрегната тишина, докато Луиза отпи две глътки от повторно напълнената чаша и се облегна на стола си, като продължаваше здраво да стиска чашата в ръка.
— Всичко това е съвсем неочаквано — каза тя, като отправи поглед към Уорд. — Нямах никаква представа, че вие двамата се познавате толкова добре. Майката на Марина не ми спомена нищо такова.
— Не се познаваме. Никога не се бяхме срещали до преди два дни. Влюбихме се почти мигновено.
Луиза погледна сина си със смесица от тъга и съжаление.
— Бедно момче! Толкова ли беше непреодолимо това привличане?
— Да, но няма нужда да ме съжаляваш, защото съм много щастлив.
Лицето на Луиза се изкриви в болезнена гримаса.
— Чия беше идеята да се ожените толкова набързо?
— Моя — обади се Марина.
— Твоя? — Студенината в тона на Луиза не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.
— Аз исках да кажем на всички — каза Уорд. — Но Марина настоя първо да се оженим.
— Защо?
— Защото не исках да се вдига шум — отвърна Марина. — Ако вече сме женени, няма да има смисъл да се опитвате да ме разубеждавате.
Луиза покри очите си с ръка и въздъхна.
— Не знам какво да кажа, какво да направя. Ако баща ти беше достатъчно силен…
— След няколко минути сам ще кажа на татко.
Луиза рязко се изправи.
— И дума няма да споменаваш пред баща си! Забранявам! — Тя отново се отпусна на стола си. — Това ще го убие. Знам, че ще го убие.
— Майко, за какво говориш?
Уорд бе повече учуден, отколкото разстроен от странното държание на майка си. Тя винаги бе обичала да драматизира нещата, но той никога не я бе виждал точно в такова състояние. Разбира се, не се случваше всеки ден единият син да се ожени за годеницата на другия син, особено когато браковете в богатите семейства обикновено се уреждаха много прецизно. Уорд признаваше, че тя има известно право да се чувства засегната и превъзбудена. Въпреки това искаше му се майка му да не се държи по този начин, който разстройваше и обиждаше Марина.
— Ако само бе поговорил с мен! — простена Луиза, като още веднъж закри очите си с ръка. — Можех… — с прекрасно изиграно вълнение, Луиза не довърши.
— Можела си какво?
Уорд започваше да се ядосва. Майка му правеше намеци, без всъщност да казва нищо. Нямаше намерение повече да търпи това.
— Хайде, майко, кажи каквото имаш да казваш.
Луиза попи с носната си кърпичка очите си, които изведнъж плувнаха в сълзи.
— Не знам как да ти съобщя това, синко, освен направо и без заобикалки.
Луиза направи драматична пауза, като местеше поглед от Уорд към Марина и после обратно към Уорд.
— Жената, която сега е твоя съпруга, споделяше леглото на Рамон от деня, когато пристигна в ранчото. Сега има голяма вероятност да те дари с детето на собствения ти брат!
— Това е подла лъжа!
Уорд чу като през мъгла яростните думи на Марина. Той буквално се вцепени от това обвинение. Не
