Но никой не дойде. Никой не го спря, когато той вдигна високо полата й. Никой не го спря, когато се отпусна с цялата си тежест върху нея.
Марина започна да се бори с всички сили.
— Харесва ми, когато една жена се бори — каза Рамон с подрезгавял от похот глас, а очите му алчно блестяха. — Това ме възбужда.
Той се опита насила да проникне в нея, но тя продължи да се бори, да се гърчи и извива под него. Мразеше допира на ръцете му до голата си кожа.
— Когато си ядосана, си още по-красива — каза той, а въздухът излизаше на тласъци от гърдите му — Ще те имам Марина, още сега.
Той отново понечи да влезе в нея. Марина знаеше, че няма да спре, беше отишъл твърде далеч. Очите му я изпиваха. Накрая успя да разтвори коленете й и веднага се настани между тях. В момента, когато се опита да я обладае, тялото му потрепери и се отпусна върху нея. Марина почувства как я облива гореща течност.
Побесняла от гняв, тя го отхвърли от себе си и скочи от леглото. Той продължи да лежи с доволно изражение на лицето.
— Мразя те! — изкрещя Марина — Ако имах револвер, щях да те застрелям! Ако още веднъж се приближиш до мен ще те убия!
— Когато станеш моя жена, ще се научиш да ме обичаш — Рамон повтаряше отнесено едни и същи думи, като молитва.
Марина се обърна и избяга от стаята. Трябваше веднага да се изкъпе. Трябваше да измие всеки допир на този мъж по тялото си.
Марина чакаше Уорд в началото на улицата, оградена от стари дъбове. Искаше да го изчака в градината, но след като се бе изкъпала и наредила на прислужницата да изхвърли мръсните дрехи, бе прекалено нервна и нетърпелива. Не искаше да остава близо до къщата. Ами ако Рамон я намери и се опита отново да я изнасили!
Би могла да изчака в стаята си, но се боеше, че Луиза Дилън може да я последва там. Марина не искаше да обяснява какво се бе случило. Съмняваше се, че Луиза щеше да й повярва. Най-вероятно би казала, че Марина сама се е хвърлила в ръцете на Рамон.
Първият й импулс беда разкаже на Уорд всичко. Щеше да е чудесно, ако Уорд пребиеше брат си до безсъзнание. Но това щеше да създаде големи неприятности и нямаше да им е лесно да си тръгнат. Марина никога не бе искала нещо повече от това да постави колкото бе възможно по-голямо разстояние между себе си и Рамон.
Но по-важно беше как щеше да я погледне Уорд, ако научи. Мъжете бяха странни и властни същества. Случилото се можеше и да не унищожи любовта му към нея, но със сигурност щеше да промени чувствата му.
Това я накара да изпита истински ужас. Всичко между нея и Уорд бе прекалено ново, прекалено крехко. Не можеше да поеме такъв риск. Все пак, не беше чак толкова важно. Рамон нямаше да посмее да каже нищо. Уорд никога нямаше да научи. Така беше по-добре.
Трябваше на всяка цена да види Уорд, преди той да се е върнал вкъщи. Щеше да поиска от него да я отведе още тази нощ, да се ожени незабавно за нея.
Марина бе сигурна, че той няма да поиска да вземе толкова бързо такова важно решение, но нея я очакваше голяма беда, независимо дали ще се върне в ранчото или в лома на родителите си. Те щяха да бъдат ужасени от прибързаното й и необмислено поведение. Единствената й надежда за бъдещето беше с Уорд.
Когато го видя да препуска към нея. Марина изпусна въздишка на облекчение. Ръцете й, до този момент свити в юмруци, се отпуснаха като отсечени до тялото. Чак тогава забеляза, че ноктите бяха оставили кървави следи по дланите й. Марина впи устни в раната, докато престана да кърви. Не искаше Уорд да види това. Не искаше той да задава въпроси, на които бе решила да не отговаря.
Когато Уорд зави по улицата. Марина напусна убежището си под ниските клони на дъба и излезе на открито. Той незабавно я дари с най-очарователната си усмивка и забърза към нея. Това разсея и последните и съмнения. Той все още я обичаше.
Тя се хвърли в прегръдките му веднага, след като той скочи от седлото. Целувките му премахнаха неприятното усещане, останало от устните на Рамон. В прегръдките му беше в безопасност, свободна от ограниченията и натиска, на които бе подложена толкова години. Точно тук искаше да бъде и да остане през останалата част от живота си. Беше си у дома.
— Какво правиш тук? — попита Уорд, когато отдели устни от нейните.
— Нямах търпение да те видя.
— Аз също. Готова ли си да кажем на Рамон?
— Вече му казах.
— Как реагира той?
— Не ми повярва! — Това поне бе истина. — Беше убеден, че просто съм се увлякла по теб, защото ме спаси. Няколко пъти му казах, че греши, но не съм сигурна, че ми повярва.
— Аз ще се погрижа за това — отвърна Уорд — Качвай се на коня. Ще ни отнеме само минутка…
— Не искам да говориш с Рамон — рече тя, като повлече Уорд към сянката на дъба. — Той няма да повярва, че някоя жена ще предпочете теб пред него, докато не се оженим.
— Това е, защото никоя жена преди не го е правила.
— Тези момичета сигурно са били слепи.
— Не, просто не са били толкова неблагоразумни да се влюбят за един следобед.
Тя обви ръце около врата му и го погледна право в очите.
— Имаш ли нещо против?
Уорд целуна върха на носа й.
— Не бих го предпочел по никой друг начин.
— Ще имаш ли нещо против, ако се оженим веднага?
— Ще се наложи да го направим. Скоро трябва да се присъединя към армията.
— Искам да кажа днес. Сега. Тази вечер. Усмивката му помръкна. Измери я с напрегнат, недоумяваш поглед.
— Нещо се е случило. Какво?
— Разговорът с Рамон бе много неприятен. Не искам да се срещам и с майка ти. С нея ще бъде още по- зле. Не мога да се върна вкъщи. С родителите ми ще бъде най-лошо.
— Аз също ще бъда там. Двамата ще се изправим срещу всички.
— Цял ден мисля как ще е най-добре да им кажем. Няма такъв начин. Ще се разкрещят и ще направят всичко, за да ни разделят Ще бъде по-добре, ако вече сме женени, когато им кажем. Те така или иначе ще се разкрещят, но няма да могат да направят нищо.
— Това изобщо не ми харесва.
— Моля те, Уорд.
— Татко ще застане в наша защита — отбеляза той.
— Няма да има никакво значение, дори и самият губернатор на Тексас да ни даде благословията си. Баща ми ще ме заключи, докато се съглася да се омъжа за Рамон.
Трябваше да го убеди да се оженят веднага. Марина бе сигурна, че баща й щеше да я изтръгне от ръцете на Уорд. Страхуваше се също да се върне в „Ранчо дел Еспада“. Не можеше да забрави факта, че никой не й се бе притичал на помощ, когато бе викала, опитвайки се да избяга от Рамон. Не бе възможно да не са я чули. Защо никой не бе дошъл?
— Нямам други дрехи, а трябва да се преоблека, нали? — усмихна й се нежно той. — Хайде да отидем в къщата. Ако нещата наистина са толкова зловещи, колкото казваш, ще видя какво мога да направя.
— Няма да се върна в тази къща! — заяви тя. Беше отчаяна. — Ако трябва, върви сам. Аз ще те чакам тук.
— Марина, това е смешно!
— Ти не разбираш какво е да си жена и някой постоянно казва какво да правиш, да има власт да те
