Усмивката му се бе стопила, очите му бяха студени като лед.
Моментът не беше подходящ за обяснения, а и тя нямаше обяснение, което можеше да оправдае постъпката й.
— Къде е той?
— В салона.
Марина се обърна към Уорд.
— Моля те, благодари от мое име на мъжа, който хвана коня ми. Ще ти посветя един танц фанданго тази вечер, затова че ме спаси.
— Не трябва да очакваш от Уорд да стои до толкова късно — каза Луиза, като потупа лекичко ръката на сина си. — Сутринта трябва да става рано. Има да свърши доста работа, преди да отиде в армията.
— Значи си тръгваш? — попита Марина, като внезапно се почувства ограбена.
— След два дни — отвърна Уорд. — Върнах се вкъщи само защото татко е твърде болен, за да се справи сам със събирането на добитъка.
Той щеше да си замине толкова бързо, колкото бе дошъл. Марина трябваше да стисне здраво ръце, за да не ги протегне напред и да го задържи.
— Ще се моля за твоята безопасност.
С тези думи тя се обърна и бързо влезе в къщата. Ако ще си тръгва, помисли си тя, нека го направи по- бързо, преди да започне да я боли прекалено много.
Уорд влезе в стаята си с намерението да си легне, но звуците на фандангото премахнаха всякакви мисли за сън. Марина Скот беше долу, танцуваше, усмихваше се на Рамон, даряваше му любовта си, чакаше с нетърпение да стане мисис Рамон Дилън.
Не знаеше защо трябваше да се чувства изненадан да научи, че най-красивата жена, която някога бе срещал, бе сгодена за Рамон. Винаги ставаше така. Би трябвало досега да е свикнал. Всъщност наистина беше свикнал. Въпросът беше в това, че обикновено не му отдаваше никакво значение. Но този път не беше така. Изобщо не му харесваше, че Рамон бе спечелил сърцето на Марина.
Целия следобед и вечерта Уорд бе прекарал с баща си, като обсъждаха състоянието на ранчото и стадата. Луиза се бе справила добре по време на болестта на баща им, но тя не бе толкова твърда като Гарднър или Уорд, що се отнася до парите, които харчеше Рамон. Сега, когато Рамон щеше да се ожени, беше естествено той да иска да увеличи разноските си, но ранчото не можеше да покрие такива разходи. Уорд трябваше да поговори с Рамон, преди да си тръгне.
Всичко това отново насочи мислите му към Марина. В момента, когато погледна в огромните й, блестящи черни очи, нещо бе припламнало между тях двамата. Уорд нямаше много опит със светските жени, но винаги можеше да каже, когато една жена го харесва.
Това го озадачи. Какво точно бе почувствала тя, когато бе погледнала в очите му? И защо си бе позволила такава волност?
Каза си, че е безполезно да се измъчва с въпроси. Каквото и да бе почувствала към него, не можеше да се сравнява е това, което чувстваше към Рамон. След като веднъж една жена видеше брат му, моментално забравяше за Уорд. Щеше да е истински глупак, ако предположеше, че този път нещата стоят по различен начин.
Реши да си легне и да се измъкне от къщата сутринта рано, преди всички, но не помръдна. Музиката стигаше до него, привличаше го, шепнеше му. Знаеше, че дълго време няма да има възможност да танцува и да се забавлява. Чакаха го скучни, отегчителни месеци и тогава можеше да спи колкото иска.
Още повече, беше немислимо да си тръгне, без да изрази поздравленията си и най-добрите си пожелания на брат си и на съпругата му. Тъй като нямаше да бъде тук за официалното тържество, какъв по-подходящ момент да го направи от тази вечер. Там нямаше опасност да задържи погледа си върху сочните й устни твърде дълго или да допусне твърде явно желанието да проличи в очите му.
Можеше и сега да я потърси, да я помоли да останат за малко насаме, за да си вземе сбогом с нея, но не мислеше, че може да устои на усмивката й и на веселите пламъчета в очите й с цвят на оникс. Лъскавата черна коса и красиво извитите черни вежди правеха кожата и да блести с оттенъка на слонова кост. Сочните червени устни предизвикваха у него вълнение. Когато бе в прегръдките му, му се струваше, че тя е крехка и деликатна като порцеланова кукла. Но въпреки това бе разтърсила до основи целия му свят.
Не, по-добре беше да я види в присъствието на много хора. Така щеше да каже това, което трябваше, щеше да се престори, че чувства това, което се очакваше от него. След това щеше да разполага с достатъчно време, за да я забрави.
И все пак, Уорд не можеше да лъже себе си и трябваше да си признае, че само си търси извинения. Най-голямата грешка, която можеше да направи, бе да слезе и да се присъедини към танците. Той отиваше на война, а тя щеше да се омъжи. Трябваше да стои надалеч, а ако е необходимо, да си тръгне още тази нощ.
Но не можеше да го направи. Трябваше да отиде на празненството. Поверявайки съдбата си в ръцете на съдбата, Уорд започна да се облича.
ГЛАВА 2
Музиката беше чудесна. Рамон се представяше в цялото си очарование и блясък. Гостите, разбира се, бяха избрани, а Луиза се усмихваше, насочила към множеството одобрителния си поглед. Но в сърцето на Марина нямаше радост, в стъпките й нямаше лекота и игривост, в гласа й нямаше смях. Изпълнена с мъка, тя бе започнала да се съмнява в правилността на брака си с Рамон, брак, който щеше да направи щастливи две семейства и да осигури собственото й бъдеще.
За пръв път съжаляваше за непокорството и своеволието си. Ако изобщо имаше някаква възможност глупавите й мечти да се превърнат в реалност, тази възможност бе унищожена в момента, в който Уорд научи за годежа й с Рамон. Очите му й казаха всичко това. Отсъствието му на празненството тази вечер го потвърждаваше.
— Тази вечер си необичайно сериозна — каза й Рамон, когато застанаха един срещу друг на танца.
Марина обикновено едва издържаше тези скучни и сковани официални танци, но тази вечер бе благодарна заради плавните, бавни движения. Така за дълго време можеше да избягва разговорите.
— Малко съм изморена — каза тя, когато двамата се завъртяха в кръг.
— Не трябваше да яздиш толкова надалеч.
— Вероятно не. — Те се поклониха и отново се завъртяха.
— Скоро хората ще започнат да се разотиват. Утре ще можеш да поспиш до късно.
Те се разделиха и Марина се върна в редицата си. Следващият й партньор бе един едър, пълен полковник с големи очи и голям корем. Отговаряше разсеяно на щедрите му комплименти, когато изведнъж забеляза Уорд, застанал до една от украсените с дърворезба колони на балкона, който обграждаше вътрешния двор.
Марина пропусна една стъпка. С усилие обърна поглед към полковника и се постарала влезе в ритъм. Присъствието на Уорд не променяше нищо. Тя бе предопределена да стане жена на Рамон.
И все пак Уорд бе дошъл.
Какво правеше той тук? Дали бе изпитал желание да я види, както тя него? Интересът й към този мъж я изплаши и развълнува едновременно. Можеше ли това да означава нещо повече от един обикновен флирт в меката есенна вечер, когато бе опиянена от музиката, хората, виното и вълнението да се окаже предмет на възхищението на мъж, който, само с един свой поглед, бе накарал кръвта й да препусне лудо във вените и я бе накарал да се чувства така, като че ли костите й се бяха превърнали във восък?
Не знаеше, но почувства как изведнъж започна да стъпва по-леко, а пулсът й се ускори. На лицето и се появи усмивка, която съвсем обърка младежа, заел мястото на полковника при следващото завъртане.
Марина се изчерви, отмести поглед и си наложи да не гледа в посоката, където стоеше Уорд. Укори се, че се държи като глупачка. Трябваше да бъде разумна и да прави това, което се очакваше от нея. Но сега решителността й бе разколебана от един красив каубой със сини като сапфири очи.
Марина вдигна поглед и срещна този на Уорд — прям, изпълнен с копнеж, че тя почувства как се заби като огнена стрела в сърцето й. Като че ли той неволно слагаше своя отпечатък върху нея и я правеше
