— Трябва да има още нещо.
— Искаш да ти кажа, че си много красива и че ще си идеалната жена на Рамон?
Не беше това.
— Не… Аз…
— Или би предпочела да ти кажа, че да те държа в прегръдките си е най-хубавото нещо за мен в този свят и ако се омъжваше за всеки друг, а не за брат ми, щях без колебание да го удуша?
— Наистина ли би го направил? Искам да кажа, че това е грях.
— Това, което ми причиняваш сега, също трябва да се смята за грях.
Марина преглътна с усилие.
— Аз ли?
— Ти си по-опасна от вълк сред стадо от новородени телета.
Марина не бе сигурна дали той просто се шегуваше с нея, или по този начин и казваше, че го подлудява. За нея бе от изключителна важност той да не се шегува. И все пак какво би могла да му каже? Беше сгодена за Рамон. А Уорд си тръгваше.
Беше твърде късно да се казва каквото и да било. Може би бе твърде късно за всичко, но докосването му й казваше това, което устните му не можеха да изрекат. Лекият натиск на ръката му на гърба й, пръстите му, обвити около нейните, тялото му, което я държеше и закриляше, всичко това и подсказваше, че бе стигнала до кътче в душата му, до което не се бе докосвала друга жена. Тя бе сложила върху него своя отпечатък, тъй както той бе направил с нея. Двамата толкова много си приличаха, две сродни души. Той бе жаравата, а тя огънят, той бе дивият вятър, а тя безкрайната прерия, на която гой буйстваше на воля. Марина вдигна очи към лицето му. Той не откъсваше поглед от нея, тъмносините му очи блестяха като сапфири. Музиката постепенно заглъхна. Темпото се забави, телата им се доближиха още повече. Марина потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в прегръдката му. Светът изведнъж се стесни дотолкова, че накрая останаха само те двамата. Устните им постепенно започнаха да се доближават, все по-близо, все по-близо, вече почти се докосваха…
— Много си добър, Уорд. С още малко практика можеш станеш отличен танцьор.
Гласът на Рамон разпръсна магията, която ги обгръщаше. Марина се стресна и се намери заобиколена от хора, които ги поздравяваха и им ръкопляскаха.
— Дължа го не толкова на себе си, колкото на Марина — отвърна Уорд с галантен тон. — Всеки би танцувал добре, ако има за партньорка жена като нея.
Точно тогава оркестърът засвири бърз, див танц. Фламенко!
— Съгласен съм с теб — отвърна Рамон. — Имам намерение да й поискам последния танц.
С огромно усилие на волята Марина успя да се изтръгне от сладката омая, която все още я обгръщаше.
— Не бих могла да танцувам фламенко с теб, защото просто не зная как.
— Тогава гледай — заяви гордо Рамон — Аз съм най-добрият танцьор на фламенко в цял Тексас.
Марина се отмести встрани и зае мястото на наблюдател, а няколко мъже и жени се присъединиха към Рамон, заеха начално положение и зачакаха танцът да започне.
— Това е нещо, което наистина мога да правя — прошепна в ухото й Уорд, бързо се спусна напред и зае място до искрено изненадания Рамон.
— Научил е този танц от нашите вакуерос край лагерните огньове — отбеляза Луиза, като се приближи плътно до Марина. — Уорд е добър танцьор, но не толкова добър, колкото Рамон.
Луиза беше права. Рамон притежаваше грация и прецизност, които никой друг от останалите танцьори не можеше да постигне, но Марина осъзна, че много повече я вълнува не толкова грациозното, но изпълнено с груба мъжественост изпълнение на Уорд. Братята бяха необикновена двойка. Рамон бе по-нисък и се движеше почти с котешка гъвкавост и лекота. Уорд излъчваше енергия, която бе груба, първична, примитивна, а това го правеше още по-привлекателен за Марина.
— Виждаш ли, точно както ти казах — продължи Луиза с нескривана гордост. — Никой не може да танцува като Рамон.
Вероятно бе така, но на Марина повече допадаше стилът на Уорд.
— Рамон прави почти всичко по-добре от всеки друг — отвърна Марина.
Луиза изпусна въздишка на задоволство.
— Много съм щастлива, че имам такъв син.
— Двама такива синове — поправи я младата жена.
— Да, точно така — отвърна Луиза и се усмихна. — Уорд го нямаше толкова дълго време, че почти го забравих.
Марина не можеше да си представи как бе възможно една жена да забрави Уорд, дори и ако той отсъстваше цели двайсет години. Тя със сигурност никога не би могла да го забрави.
Накрая танцът свърши. Всички започнаха да аплодират танцьорите. Марина забеляза как една мургава красавица се приближи до Уорд, за да изрази възхищението си. Внезапно сърцето й бе пронизано от ревност. Марина се опита да убеди сама себе си, че няма причина да ревнува Уорд, но болезненото чувство не изчезна. Обърна се към Рамон и се насили да му се усмихне.
— Ти беше чудесен както винаги.
Той прие с благодарност комплимента й.
— Много обичам да танцувам, но сега съм уморен. Хайде да пожелаем на Уорд лека нощ, преди да се приберем вътре.
Марина изобщо не искаше да се прибира вътре.
— Не мога все още да си тръгна. Досега не съм имала възможност да поговоря с брат ти. Не знам нищо за него — къде отива, кога ще се върне, какво ще прави, когато си тръгне оттук.
Все още не можеше да го остави да си тръгне. Искаше да го задържи до себе си поне още за миг.
— Майка ми и Рамон могат да ти разкажат за мен достатъчно — каза Уорд, който в това време се приближи към тях и чу последните й думи. — Аз трябва да си лягам. Утре имам работа в Сан Антонио — Уорд пое ръката на Марина и я целуна. — Приеми моите най-искрени пожелания за дълъг и щастлив брак.
Той се отдалечаваше от нея, очевидно искаше да остане на разстояние. Уорд просто й казваше, че това, което можеше да се случи между тях, никога нямаше да стане.
— Лека нощ, братко. Грижи се за нея. Няма да намериш друга такава.
— Знам това — отвърна Рамон, а в гласа му се отразяваше нескрита гордост.
Марина искаше да изкрещи, че не е притежание на Рамон, че бе свободна да прави каквото пожелае, но Уорд вече й бе обърнал гръб. Целуна майка си за лека нощ и се изкачи по стълбите.
Беше си отишъл.
Наистина ли бе само това, един невероятен миг, когато бе видяла надежда за себе си, и след това нищо? Всичко ли беше вече изчезнало, забравено?
До нея Рамон и майка му разговаряха за плановете си за утрешния ден. Всичко изглеждаше толкова безсмислено, когато чувстваше как животът й се проваля и как се обезцветява и посивява като умиращ лист. Наистина ли си бе въобразила чувствата, които бе предизвикала у Уорд? Наистина ли бе видяла неща, които бе искала да види? Преди да си тръгне, й бе говорил така, както би го направил с всяка друга жена, просто й пожела лека нощ и много късмет в бъдеще. Съвсем обикновено. Безстрастно. Без чувства.
Тогава защо се чувстваше така привлечена от него? Трябваше да го забрави, да забрави и този ден, както бе постъпил и той. Трябваше да продължи живота си, като че ли никога не се бяха срещали, като че ли срещата им не е била по-различна от хиляди други.
Но Марина не бе сигурна дали ще е в състояние да го стори. За един кратък миг се бе докоснала до любов, която я караше да се чувства свободна, а не я затваряше в клетка. Този миг й бе незабавно отнет, но колкото и кратък да бе, завинаги промени нещо в нея.
След една нощ, прекарана в безсъние и безкрайни обиколки из стаята. Марина реши да каже на Рамон, че не може да се омъжи за него. С пукването на зората младата жена слезе на приземния етаж, но намери къщата пуста и тиха. Прислужницата, която им поднасяше кафе, й каза, че Рамон и майка му не се очаква да станат преди десет часа.
Сега бе едва шест.
Веднъж взела решение. Марина мразеше да чака. Страхуваше се, че здравият разум ще надделее.
