към него и да му се усмихне в отговор на това, че го е познало и че му има пълно доверие. Неговото малко момченце никога нямаше да вдигне ръчички към него, за да бъде гушнато, никога нямаше да го нарече „татко“ или да се притисне към него, за да бъде утешено. Не. Беше лишен от всичко това от хората, които повече от всички на света би трябвало да желаят неговото щастие.
В този момент бе готов дотолкова да намрази семейството си, че дори самата мисъл го изплаши. Изпита истинско облекчение, когато Изабел излезе и дойде при него.
— Не се приближавай повече — предупреди я той.
— Бебето ще се оправи — отвърна тя и се настани на стола до него. — В противен случаи нямаше да живее толкова дълго.
— Все още не можем да бъдем напълно сигурни.
— За много неща не можем да бъдем сигурни. Вместо да се тревожиш за бебето, по-добре да помислиш какво ще правиш с Танър. Марина казва, че момчето започва да говори за теб повече, отколкото за въображаемия си баща.
— Напоследък не мога да мисля за нищо друго. Имаш ли някакви предложения?
Изабел се залюля на стола, а на лицето й се появи самодоволна усмивка.
— Имам едно-две. Но с повече късмет вие двамата с Марина може и сами да ги откриете.
— След като знаеш толкова много, няма ли да спестим време, ако просто ни подскажеш какво трябва да направим?
Не искаше въпросът му да прозвучи толкова саркастично.
— Ти си възрастен човек, Уорд. Трябва сам да вземаш собствените си решения, колкото и глупави да са те.
— Нямаш голямо доверие в мен, нали?
— Напротив, винаги съм имала голямо доверие в теб и то от ден на ден расте. Забелязал ли си колко е красиво това бебе? Смятам, че един ден ще се превърне в много красива жена. Има сини очи като теб. Ако не й намерим семейство, можеш да я осиновиш.
Уорд се сепна и я погледна право в очите. Изабел му отвърна с искрен и открит поглед. До този момент не се бе заглеждал истински в детето.
Предполагаше, че малкото момиченце е на около шест месеца. То беше изтощено, очите му бяха хлътнали дълбоко, но бяха широко отворени. Гъста червеникаворуса коса покриваше главичката му.
— Не се бях замислял как да й намерим дом — проговори Уорд след дълго мълчание. — Първо трябва да я облечем.
Бебето все още бе увито в одеяло. Всичките му дрешки бяха изгорени.
— Трябва да й дадем и име — добави Изабел.
— Ще оставя това на теб и Марина. Не ме бива за такива неща.
— Нито пък нас с Джейк. Все още не сме решили как да кръстим собственото си дете.
— Мислех, че възнамеряваш да кръстиш бебето на леля си.
— Ами ако е момче?
Уорд се усмихна дяволито.
— Не мислиш ли, че вече имаш предостатъчно.
Изабел му се усмихна така, както само една доволна от себе си и от живота жена може да се усмихва.
— В близките години възнамерявам да имам още няколко. В този момент на верандата се появи Марина. Косата й бе все още влажна след банята. Изглеждаше изтощена и Уорд бе доволен, че вече нямаше да е необходимо тя да стои по цяла нощ будна заради бебето.
— Малката е добре, нали? — попита Марина.
— Изабел вече ми каза, че тя ще се оправи.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен е — отвърна вместо него Изабел. — Не искам да те засегна, като ти кажа, че изглеждаш ужасно, но ако не си починеш, в скоро време няма да изглеждаш най-красивата жена в това ранчо.
В отговор Марина се изчерви.
— Никога не съм си мислила, че съм.
— И все още си — добави Изабел. — За мое най-голямо съжаление.
Иззад ъгъла на къщата се появи Танър, който тичаше с всички сили. Уорд очакваше Пит, Уил или Дрю да тичат след него, но момчето бе само.
— Мога ли днес да яздя с теб? — попита Танър, като се обърна към Уорд.
Уорд хвърли бърз поглед към Марина. Тя, изглежда, се колебаеше.
— Къде отиваш? — осведоми се Марина.
— Към края на долината — отвърна Уорд — Трябва да проверя как са телетата, които откарахме там. Джейк и останалите момчета са прекалено заети, но и те ще отидат в долината.
— Те вече тръгнаха — обяви Танър — Исках да тръгна с Уил и Пит, но Джейк не ми позволи.
Уорд почувства истинска жал към Марина. Всичко, което искаше да прави момчето, изглежда, го отдалечаваше нея, а това бе знак, че Танър расте. Уорд знаеше, че тя е първата, която би искала той да порасне здрав, силен и независим. Но след като бе жертвала толкова много заради него, сигурно й бе много трудно да вижда как той се отдалечава от нея.
— Няма да му позволявам да прескача проломи или да впуска в надбягване с останалите — предложи Уорд.
— Но така изобщо няма да е интересно — възпротиви се Танър.
— Искаш ли да останеш тук? — обърна се към него мъжът.
— Не.
— Тогава не създавай неприятности. — Уорд намигна на Танър и момчето моментално му се усмихна в отговор.
— Хайде, мамо, няма да създавам неприятности. Само ще яздя, обещавам.
— Добре — съгласи се неохотно Марина. — Но ако трябва да се преследва някое животно, остави Уорд да го направи. Той познава тези хълмове, а ти — не.
— Ето, подай ми бебето — каза Изабел и протегна ръце към Уорд.
Уорд се изправи, подаде й внимателно бебето и се обърна към Марина.
— Марина, престани да се тревожиш толкова за Танър. Можеш например да помислиш какво име да дадем на това бебе. А сега, ако не искаме Дрю да се върне и да започне да ни се подиграва, ние с Танър по-добре да изчезваме.
Марина му отвърна с уморена усмивка.
— Кога започнахте да бягате от малки момиченца?
— Откакто намерих Дрю. Само постои с нея толкова, колкото аз и ще видиш.
— Всички я обичат — поясни Изабел. — Но тя не винаги се държи мило с тях.
— Към мен се отнася най-зле от всички — каза Танър. Но в гласа на момчето се долавяше искрената му симпатия.
— Тя одобрява само Джейк, защото той е неин баща, и Уорд, защото той я е спасил от индианците — заяви Изабел. — Към останалата част от мъжкия пол се отнася с презрение.
— Хайде. Танър — подкани го Уорд. — Те, разбира се, имат числено превъзходство. Да изчезваме.
Танър се усмихна гордо и се отправи към конюшнята, като правеше всичко възможно да имитира походката и стойката на Уорд. Самият Уорд бе правил остроумни забележки относно това, как Уил имитира Джейк. Сега трябваше да признае, че поведението на момчето го кара да се чувства чудесно, струваше му се, че е станал някак си по-силен и по-значим. Това бе един от най-хубавите мигове в живота му, почти като през онзи ден, когато най-сетне бе повярвал, че Марина го обича.
Уорд не мислеше, че нещо би могло наистина да се сравни с онзи момент. Беше се почувствал съвсем различен човек, освободен от ограниченията, против които се бе борил толкова дълго. Не можеше да се удържи да не хвърли поглед назад към верандата и да не се запита дали бе възможно да се почувства отново по този начин.
Ако беше така, Марина бе единствената жена, която можеше да го направи щастлив. Бе имал много жени, но никоя не успя да докосне онази част от него, която Марина бе завладяла толкова лесно.
