Уорд постави ръка на рамото на Танър. Каза си, че не би трябвало да го прави, но не можа да се сдържи. Освен в деня, когато се ожени за Марина, никога не се бе чувствал толкова близо до друго човешко същество.
Танър вдигна поглед към него и му се усмихна така, че разтопи сърцето му. Това не бе поглед към почти непознат човек. С такъв поглед едно момче можеше да погледне баща си. Уорд усети в момчето любов, която то не се страхуваше да дари. Това бе любов, която той бе копнял през целия си живот да получи от семейството си, бе се борил, бе се надявал. А сега я намери в това момче и само трябваше да протегне ръка.
Но нямаше право.
Марина ги наблюдаваше, докато двамата заедно се отдалечаваха. Овладя я странно чувство. Ето, там вървяха те, двамата мъже в живота й, баща и син. И така трябваше да бъде. Нещо в нея се разтопи и я трогна до сълзи, когато видя как Танър се опитва да имитира походката на баща си и как покровителствено и с много обич Уорд сложи ръка на рамото на момчето и го привлече към себе си. Сълзи замъглиха погледа й и започнаха свободно да се стичат по страните й. Дори не се опита да ги скрие.
— Двамата са хубава двойка, нали? — обади се тихо Изабел.
— Да — отвърна Марина със задавен глас. — Така е. Изведнъж я завладя чувство на загуба. През всичките тези години тя бе мислила единствено за гнева и болката си. Едва в този момент осъзна, че истинското им нещастие с Уорд се състоеше не в това, което си бяха причинили един на друг, а в това, което бяха пропуснали.
Тя бе пропуснала безкрайната любов, която бе очевидно, че препълваше сърцето му и той отчаяно искаше да я подари на някого. Бе пропуснала щастието да живее със съзнанието, че е обичана заради самата себе си, а не заради положението на семейството й, радостта да го посреща всеки ден вкъщи, да вижда как лицето му светва от радост. Беше пропуснала толкова дни, които можеха да прекарат заедно, и толкова изпълнени със страст и любов нощи.
Бе пропуснала неописуемата радост съпругът й да поеме в ръцете си сина, който тя му бе родила.
Припомни си подигравките, прикритите нападки, шушуканията. Сега за нея те не означаваха нищо, не и когато виждаше Танър да припка около Уорд като кученце. Детето й бе лишено от много повече неща от нея. За Танър това бе още по-важно, защото момчето все още не можеше да разбере и по тази причина не бе в състояние по никакъв начин да се защити.
Всичко това бе много повече, отколкото Марина можеше да понесе. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание.
— Какво има? — попита разтревожена Изабел.
— Нищо — едва успя да промълви Марина. — Глупаво е. След миг ще ми мине. Всичко е наред.
Но не беше. Чувстваше се сломена и измъчена. Не можа да се сдържи и зарила. Обърна се и хукна обратно към къщата и към самотата на стаята си.
— Не можем ли да стигнем там? — попита Танър, като посочи една едва забележима пътека, която се извиваше зигзагообразно по тесния каньон и стигаше до малко сечище на едната страна на възвишението.
— На онези телета ще им е необходимо поне месец, докато намерят пътя през този лабиринт от каньони и хълмове.
— Не можем ли да се изкачим малко по-нависоко? През целия ден яздим само по равни и скучни пътеки.
Уорд не искаше да казва на момчето, че повечето му дни минаваха точно по този начин. Танър искаше да преживее нещо вълнуващо. За него ездата представляваше път през дълга поредица от хълмове, каньони и потоци, а за разнообразие от време на време се появяваше някоя сърна.
— Джейк каза, че има нужда от месо — продължи момчето. — Ти обеща да застреляш сърна.
— Нощния ястреб ще го направи.
— Джейк каза, че след като сме толкова много хора, Изабел ще се нуждае поне от две.
— Може би Джейк сам ще застреля някоя.
— Не можеш да ги оставиш само те да ловуват, а ние да не правим нищо — възпротиви се Танър.
— Обещах на майка ти, че няма да те оставя да се забъркваш в неприятности.
— И как ще се забъркам в неприятности, ако застреляш сърна?
Танър се бе държал добре през целия ден. Можеха да поемат по една тясна пътека, която минаваше през отвесното и високо било на хълма, и насочвайки се обратно към ранчото, да прекосят няколко каньона. Там бе най-подходящото място да се търси дивеч.
Изкачването беше дълго и трудно, но си заслужаваше Ако стигнеха до върха, можеха да видят ранчото, което се намираше на цели десет мили. Джейк все още не бе купил всичката земя, но в бъдеще възнамеряваше да го стори.
— Готов ли си да тръгваме? — попита Танър, без да се впечатли от красивата долина, която се простираше на около хиляда фута под него.
Уорд се засмя вътрешно. Какво можеше да очаква? Момчето бе само на шест години. Ако вместо момчето тук бе Марина, без съмнение тя щеше да сподели възхищението му от живописните каньони и долини, изсечени втвърдите скали преди хиляди години, а сега покрити с буйна трева и високи дървета. За Уорд това бе кътче от рая.
В цялата долина бяха разпръснати големи канари, по-големи дори от къщата на Джейк, които сякаш бяха захвърлени там от великанска ръка. Други, намиращи се една върху друга, изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се срутят в долината. В няколко посоки бяха разпръснати не по-малко внушителни гранитни скали, през които течаха потоци и които образуваха по-малки проломи с дива, първична красота.
Уорд винаги гледаше с почуда и възхищение тази долина и за пореден път осъзнаваше колко малък и незначителен изглежда спрямо творението на природата и колко малки и незначителни са собствените му проблеми. Това го караше да се чувства по-добре. Колкото са по-малки, толкова по-лесно ще ги разреши.
Но колкото на Уорд се искаше да остане повече на това място, където му се струваше, че на света няма нищо невъзможно, толкова Танър ставаше по-нетърпелив. Момчето вече бе започнало да слиза по тясната пътека, която водеше надолу към скалист каньон. Очевидно бе решен да открие сърна преди Уорд.
Каньонът, в който навлязоха, беше наистина тесен и скалист. Високите дървета образуваха над главите им истински зелен тунел, който ги предпазваше от силните лъчи на слънцето. Пътеката не бе много стръмна и по нея се яздеше леко и приятно, но скоро тя изведе двамата ездачи в малка долина, закътана между високи и стръмни склонове. На известно разстояние спокойно пасяха крава и бик. До тях на тревата лежеше теле.
Танър се бе нагледал на толкова много крави, че те вече не представляваха интерес за него. Това, което търсеше, бе сърна.
— Ето една! — изкрещя момчето, а лицето му светна от вълнение.
Кошутата бе на повече от хиляда фута разстояние, а до нея теренът бе непроходим.
— Да, виждам — отвърна Уорд — Но аз не мога да застрелям нищо от такова голямо разстояние.
— Разбира се, че можеш — отвърна Танър.
— Сигурно наблизо е скрила сърнето си.
Уорд искаше да отклони момчето от намерението му, но Танър изглеждаше решен на всяка цена да ловува. Неочаквано и с пълна сила Уорд осъзна, че не само прекрасната гледка на долината го задържате и го караше да проточва всеки миг. Всъщност причината бе, че е заедно със сина си. Искаше му се този следобед да продължи вечно. Никога преди не бе прекарвал толкова време с момчето.
Да язди с Танър, да отговаря на въпросите му, да споделя радостта му, когато се учи как да хвърля ласо, да вижда вълнението му за нещо толкова обикновено като това да прекарат заедно един ден в ранчото, да бъде човекът, който е в състояние да му доставя толкова радост — това за Уорд бе толкова ново и толкова прекрасно усещане. Изпитваше такава обич към това момче, че на моменти не бе сигурен дали може да я удържи.
Не бе възможно да изпитва такава обич към Танър, без да чувства нищо към Марина. Тя бе майка на
