Момчето бе необичайно мълчаливо и намръщено. Уорд не бе сигурен дали това се дължеше на факта, че Танър знае, че бе постъпил лошо, но не искаше да си признае, или на болката от раната, или и на двете.
— Предния ден не обърна внимание, когато се опитах да те спра да не влизаш в онзи фургон.
— Не мислех, че фургонът представлява някаква опасност.
Както не бе помислил, че има някаква опасност в това да приближи животното, което току-що бе застреляно. Уорд се съмняваше, че Марина някога бе допускала момчето в близост до диво животно, без значение дали е мъртво или живо.
Уорд почисти и превърза раната на Танър доколкото можеше при тези обстоятелства. Щеше отново да я промие, когато се върнат в ранчото. През войната бе забелязал, че рани, промити с карболова киселина, загнояват много по-рядко. Така щеше да постъпи и с раната на момчето, защото нямаше намерение да поеме риска да се получи гангрена.
Никак не му се искаше да се среща с Марина. Бе й обещал, че ездата ще бъде съвсем безопасна. А сега връщаше Танър със сериозна рана, резултат от нападение на планински лъв.
— Ако майка ти изобщо някога вече ти позволи да излезеш с мен, трябва да ми обещаеш нещо — каза Уорд, когато се отправиха към къщи.
— Какво? — Танър го изгледа с подозрение.
— Ако ме чуеш да те викам, ще спреш където си, и то на момента. Никакви въпроси, никакво колебание.
— Мама много ще се ядоса, нали?
— Предполагам, че повече ще бъде изплашена от нараняването ти.
— Направо ще побеснее, когато разбере за планинския лъв.
Уорд бе сигурен, че момчето бе право. Вместо толкова дълго да се опитва да го предпазва от опасностите, Марина би трябвало да го научи как да ги посреща и избягва. Не можеше да стои до него и да го пази през целия му живот.
Танър говореше все по-малко, а когато наближиха ранчото, съвсем не продумваше. Уорд разбираше, че раната го боли много, защото го бе видял на няколко пъти да избърсва сълзите от очите си. Уорд копнееше да му предложи някаква утеха, но не можеше да направи нищо, за да облекчи болките му. Няколко пъти отвори уста, за да изрази съчувствието си, но не го направи. Танър с всички сили се опитваше да се преструва, че ръката не го боли. Докато си мислеше, че Уорд не знае колко го боли, щеше да понася стоически всичко.
От време на време Уорд посочваше някои интересни неща, край които минаваха — назоваваше някои растения, обръщаше внимание на момчето на странни скални образувания, някой нов каньон, всичко, което би могло да отклони мислите на Танър от болката. Въпреки усилията си обаче, момчето почувства как очите му се пълнят със сълзи.
На около една миля от ранчото Уорд забеляза трима ездачи, които идваха към тях.
— Поправи ме, ако греша — каза той. — Това са тримата палавници, които идват да видят какво сме уловили.
Танър веднага вдигна глава.
— Мислиш ли, че са убили някоя сърна?
— Може би, но се обзалагам, че не са убили елен като нашия.
— Тях някога нападал ли ги е лъв?
— Веднъж Уил бе ритнат от една крава — между другото, той никога не прави това, което му казваш, — но нищо толкова опасно като нападението на хищника не му се е случвало.
Развеселен, Уорд наблюдаваше момчето, което се изпъчи гордо при мисълта, че само то е било нападнато от планински лъв. Дори не можеше да се надява, че Марина ще погледне на случката в такава светлина. Очакваше, че тя ще бъде готова да го убие с голи ръце.
— Боже! — извика Дрю, изоставяйки самодоволния си маниер на поведение, когато видя елена, завързан за седлото на Танър. — Къде го намерихте?
— Аз го намерих — обади се Танър.
Уил и Пит, които следваха Дрю, бяха прекалено развълнувани, за да кажат каквото и да било.
— Почакайте само Ястреба да види това — каза накрая Пит, а очите му блестяха от вълнение. — Той донесе елен с девет разклонения на рогата и мисли, че е направил нещо изключително.
Уил само прокарваше пръсти по рогата на елена и издаваше нечленоразделни звуци.
— Щяхме да хванем нещо по-голямо, ако бяхме останали по-дълго — каза Дрю, като се опита да защити себе си и отсъстващия Нощен ястреб. — Но той търсеше планински лъв. Намерихме останки от убито животно.
— Ние открихме лъва — добави Танър. — Уорд го уби.
Те всички се втренчиха в Уорд, с широко отворени от изумление очи, като в миг забравиха за елена.
— Къде? — попита Пит.
— Колко беше голям? — поиска да знае Уил.
— Не ти вярвам — добави спокойно Дрю.
— Видяхме го в един от онези многобройни каньони в началото на долината — обясни Уорд.
— Беше огромен — каза Танър, като в миг забрави за намерението си да бъде хладнокръвен и спокоен. — Зъбите му бяха толкова големи.
Танър преувеличи само с два инча.
— Хайде де! — подметна Дрю. — Изобщо не си се приближил толкова до него, за да видиш и зъбите му.
Пит и Уил изглеждаха също толкова скептични.
— Напротив — настоя възмутен Танър. — Той скочи върху мен и виж каква рана ми направи на ръката. Уорд я превърза.
За пръв път другите забелязаха превръзката, която покриваше лявата ръка на Танър от рамото до лакътя.
— Сигурно си паднал от коня — предположи Дрю.
— Да, сигурно си паднал от коня и си се приземил върху някой кактус — повтори като ехо Уил. Пит не направи никакъв коментар. Вниманието му бе изцяло привлечено от големия вързоп, който висеше от седлото на Уорд.
— Кажи им, Уорд — обърна се умолително към него Танър. — Кажи им, че онзи лъв скочи върху мен и ти го уби. Всички погледи се обърнаха към Уорд.
— Това той ли е? — попита Пит, посочвайки вързопа.
— Какво е това? — осведоми се и Уил.
— Планинският лъв.
— Защо не погледнете вътре?
— Не и аз.
— Ти си истински глупак, Уил — промърмори презрително Пит. — Та планинският лъв е мъртъв. Нищо не може да направи.
— Не обичам планински лъвове — отвърна Уил. — Дори и мъртвите.
Уил нямаше и десет години. Имаше си граници за смелостта му, дори и пред Дрю.
— Наистина ли там има лъв? — попита Дрю.
— Виж сама — каза Танър, добил увереност, след като видя, че вече му вярват.
Пит развърза края на вързопа. Но в момента, когато конете подушиха миризмата на хищника, станаха неспокойни и започнаха да цвилят.
— По-добре го завържи пак — посъветва го Уорд. — Можеш да го видиш, когато пристигнем в къщата.
— Уф! — Дрю направи гримаса на отвращение. — Защо си запазил кожата?
— Не можех да оставя такава красива кожа да бъде разкъсана на парчета от хищниците — отвърна Уорд. — Изабел би могла да я използва.
— Изабел никога няма да сложи в къщата си кожа от планински лъв — увери го Дрю.
