— Честно казано, намирам, че ми е трудно да мисля за Уорд като за мой съпруг.
— Все пак поговори с Уорд. Ако той не иска да дойде с вас, ще изпратя Бък.
Бе очаквала да намери Уорд да върши всичко друго, но не и да храни намереното бебе. Беше й трудно да свърже този Уорд, който яростно бе спорил с нея, с мъжа, който си правеше труда да храни бебе, което дори не бе негово. Не можеше да не се запита дали така би постъпвал и с Танър и да се чуди дали и той си бе мислил колко неща бе пропуснал заради това, че не бе познавал сина си.
Гневът й към него се възвърна с пълна сила. Той продължаваше да атакува защитата й, да руши стените, които бе издигнала около себе си с тези свои благородни постъпки. Те правеха невъзможно намерението й никога повече да не си позволи да го обича.
Марина не можа да измисли по какъв начин да подходи към въпроса, затова премина направо към него.
— Двамата с Танър ще тръгнем за Сайпрес Бенд утре сутринта. Джейк иска да знае дали ще ни придружиш, или би предпочел той да изпрати едно от момчетата да ни показва пътя.
— Не искаш ли да знаеш дали ще ти дам развод?
Въпросът я свари неподготвена. Почти бе забравила за първоначалните си намерения да скъса връзките между тях Сега, след като Уорд знаеше, че има син, след като бе обикнал Танър. Сега, след като знаеше, че част от чувствата им се бяха съхранили, разводът вече не представляваше ясната, лесна и постоянна раздяла, на каквато се бе надявала.
— Все още ли би се омъжила за Бъд, за да стане баща на Танър?
Бе очаквала този въпрос.
— Ако не го направя, ще трябва да напусна ранчото му. Не мога да остана като икономка в къщата му, след като съм го отхвърлила. Но аз нямам пари и няма къде да отида. Семейството ми все още отказва да ме вижда. И двете ми сестри се омъжиха добре, особено едната.
— Ще си помисля по въпроса.
— Но това не е твоя работа.
— Ти си моя жена, майка на сина ми. Разбира се, че е.
Марина не можеше да мисли за себе си като за жена на Уорд. Не се чувстваше омъжена, а само по някакъв начин свързана с него. Но в момента, когато тази мисъл се оформи в ума й, тя осъзна, че не бе истина. Връзката бе там, освен това ставаше все по-здрава. Не знаеше дали тази връзка съществуваше от цели седем години, или се бе появила в последните дни. Страхуваше се да разбере.
— Ти не си отговорен за мен. Уорд. Без значение какво ще решим за Танър, за моето собствено бъдеще ще решавам аз.
— Очаквах това. Но след като засяга и мен, искам също да имам думата.
Марина не можеше да се съгласи, но в момента не се чувстваше готова за още една битка с него. Все още не бе казала за намерението си на Изабел и на Танър. Не очакваше нито един от разговорите да бъде лесен.
— Защо искаш да си тръгнеш толкова скоро. Марина? — натъжи се Изабел — Тъкмо взехме да се опознаваме.
Изабел учеше намусената Дрю да плете на една кука. Младата жена признаваше, че това не бе умение от първостепенна важност за една съпруга на ранчеро, но няколко покривчици, сложени тук и там, напомняха на мъжете, че вкъщи се изисква друг вид държание, различно от това при укротяване на опърничавите добичета.
— Но ти и без това имаш да се грижиш за толкова хора. Не искам да ти бъдем в тежест.
— Няма никаква разлика, дали в домакинството ми има още двама души. Не, Дрю, не се прави така. Ще завържеш конеца. Между другото — обърна се Изабел отново към Марина, — не това е причината да не искам да си тръгваш.
— Знам какво ще кажеш. Мислих за това, все още мисля, но не мога да взема решение тук. В ранчото ми влияят твърде много неща.
Дрю измърмори някаква ругатня. Изабел взе плетката от ръцете и, поправи грешката и й я връчи отново.
— Сега разбра ли как го направих?
— Да — отвърна Дрю. — Но не виждам защо трябва да се уча на това точно сега.
— Когато се сдобиеш с твой собствен дом, ще си доволна, че си се научила.
Дрю не изглеждаше убедена, но търпеливо се зае да изплете още една фигура.
— Сигурна ли си, че не бягаш от едно положение, с което не искаш да се изправиш очи в очи? — попита Изабел, като насочи вниманието си отново към Марина.
Марина въздъхна тежко.
— Не знам защо не извикам тук всички и не ви разкажа подробно живота си. Това би спестило много време.
— Съжалявам, Марина, но аз никога не успявам да гледам единствено моята работа. Човек би си помислил, че сред цялото това голямо семейство би трябвало да съм си взела урок.
— Всички тук настояват да взема решението, което те искат, но аз не мога да водя определен начин на живот само за да доставя удоволствие на някого.
— Сигурно съм изключително нетактична, за да те накарам да си помислиш подобно нещо — отвърна Изабел. — Просто искам да се увериш, че знаеш какво всъщност отхвърляш.
— Права си. Уорд е много по-различен от човека, за когото го мислех, но това не означава, че го обичам.
Но би ли могла да започне да го обича отсега нататък? Марина съвсем откровено си призна, че не знае, но мисълта я изплаши. Не искаше да обича Уорд.
— Тогава няма да кажа нищо повече Ако искаш да оставиш тук Танър за известно време, ще се радваме да бъде с нас. Както би казал Джейк, по-малките момчета много се привързаха към него.
Марина се усмихна, а Изабел сърдечно се засмя, поправи още една грешка в ръкоделието на Дрю и отново се обърна към Марина.
— Какво ще правиш с бебето?
Марина бе толкова объркана от чувствата си към Уорд и това, че той иска да задържи Танър при себе си, че напълно бе забравила за бебето.
— Не знам.
— Мислех си, че искаш да вземеш малката със себе си.
— Така е, исках. Все още искам.
— Аз също мога да я задържа.
— Не. Скоро ще имаш свое собствено бебе.
— По-добре поговори с Уорд. Той също доста се привърза към бебето.
Точно от това нямаше нужда — още едно нещо, за което да спорят с Уорд. Е, ще се опита да измисли нещо. Точно сега трябва да реши какво да прави с Танър.
Да му каже какво възнамерява да прави, се оказа по-лесно, отколкото си бе мислила. Помогна й много и фактът, че не му бе казала цялата истина.
— Но аз искам да остана тук — възпротиви се Танър веднага след като тя повдигна въпроса за тръгването.
— Тук не е нашият дом, Танър. Не можем да останем повече, отколкото биха го направили Дрю и Уорд, ако бяха дошли в „Грейвъл Пит“.
— Бъд нямаше да има нищо против.
— Не в това е въпросът. Ние сме само гости тук.
Лицето на Танър придоби същото упорито изражение, което бе видяла преди това на лицето на Уорд.
— Не искам да се връщам в „Грейвъл Пит“. Не искам да бъда син на Бъд. Искам да остана тук и да се науча да бъда истински каубой. Дрю казва, че ставам все по-добър.
Марина бе решила да не води повече от една битка наведнъж.
— Все още няма да се прибираме. Най-напред ще отидем в Сайпрес Бенд. Уорд ще дойде да ни покаже
