пътя.
— А ще тръгне ли с нас?
— Не знам.
— Мога ли да го попитам?
— Не тази вечер. Само му казах, че си тръгваме. Може би не е имал време да реши. Имаш ли нещо против, ако взема бебето с нас?
— Какво бебе?
— Онова, чието семейство умря от холера.
Марина се страхуваше, че Танър ще започне да ревнува.
— Добре. Уорд каза, че можем да задържим кожата на планинския лъв. Можем ли да я вземем с нас?
Марина не искаше тази кожа, нищо, което да й напомня, че Танър бе избягнал на косъм от смъртта.
— Ще минат седмици, дори месеци, преди Ястреба да свърши с обработката.
Надяваше се да е достатъчно дълго, за да може Танър напълно да забрави за това.
— Няма да забравиш, нали?
— Няма. — Много й се искаше, но се съмняваше, че би могла. — Сега е по-добре да си лягаш. Искам да тръгнем рано сутринта.
Марина бе доволна, когато видя, че Уорд е повикал Дрю, която се присъедини към тях. Присъствието й помагаше да се разсее част от напрежението. Така двамата нямаха възможност да говорят за нещата, които все още стояха неуредени между тях.
Ездата наистина бе много приятна. Въпреки че бе ясен пролетен ден, поради височината въздухът бе хладен и сух. Небето бе кристално синьо. Над главите им се носеха леки бели облачета. Широката, равна долина бе покрита с гъста трева, която стигаше до коремите на конете, и с цветя, много цветя. Пред очите им се простираше истинска цветна дъга. Марина се чувстваше така, като че ли бяха единствените хора в целия свят и тази вълшебна долина бе само тяхна.
Танър яздеше най-отпред и броеше сърните, които пасяха спокойно поединично или на малки стада. Дрю, свикнала с тяхното присъствие, се интересуваше повече от състоянието на кравите на Джейк.
— Трябваше да доведем тук повече телета — извика тя, като се обърна към Уорд — Тук има предостатъчно трева.
— Но не можем да ги наблюдаваме и пазим така добре.
— Не вярвам по тези места да има крадци — обади се Марина.
— Крадците са навсякъде, където има добитък — отвърна Уорд. — Джейк все още не е изкупил земите покрай потока между къщата и планините. Надява се скоро да успее да купи земята до реката. След като направи това, ще можем свободно да пускаме добитъка в две долини. Тогава земята ще бъде двойно повече от това, което Джейк притежава сега.
— Защо Джейк иска да купи толкова много? И защо изобщо трябва да я купува? Бъд не притежава и половината от земята, която използва.
— Джейк изгуби първото си ранчо заради фермери, които се настанили на земята, която не била негова. Той просто иска да е сигурен, че това няма да се случи отново. Мисли, че ако купи повече земя, в бъдеще ще има достатъчно за момчетата, ако поискат да си направят свое собствено ранчо.
— Значи той мисли да осигури всяко едно от момчетата със земя?
— Ако може.
— Ами собствените му деца?
— Те всички са негови собствени деца, не по-малко от това, което е на път.
Марина се смути. Беше обикнала малкото момиченце, което държеше в ръце, но към него не изпитваше и половината любов, която изпитваше към Танър.
Стигнаха до Сайпрес Бенд след изморително, но безпроблемно пътуване. Мисис Прут изобщо не се зарадва отново да види Уорд, но недоволството и скоро изчезна, когато разбра, че Марина търси да наеме стая.
— Имам точно каквото ви трябва — каза тя, като придърпа Марина в къщата си, преди младата жена да успее да попита дали в града се предлагат и други стаи. — Имате късмет, че стаята е празна. Миналата седмица я бе наел един мъж. Вчера си тръгна.
Марина покорно я последва.
— Всъщност радвам се, че си замина. Мислеше си, че след като е от Сан Антонио, аз през цялото време трябва да угаждам на капризите му. Аз, разбира се, не съм човек, които би обърнал гръб на щедрото заплащане, но не съм и прислужница. Казах му, че ще направя каквото мога, но ако иска личен прислужник, по-добре да си бе намерил предварително.
Марина лесно можеше да си представи мисис Прут, която безцеремонно казва и на самия губернатор да си изтрие ботушите, преди да влезе в стаята й.
— Ще задържите ли бебето при вас?
— Естествено. — Марина се запита дали ще бъде изхвърлена от къщата, ако бебето плачеше силно.
— В такъв случаи ще имате нужда от люлка. На таванската стая имам една. Ще накарам съпруга си да я свали. Обаче това ще ви струва допълнително.
— Разбира се.
На Марина би и се искало да намери нещо в стаята, което да не хареса, но всичко бе в идеален ред. Две легла, гардероб, ъгъл за люлката, столове, маса и достатъчно място, за да се движи свободно Направо се уплаши да попита каква е цената.
— Петдесет цента на ден. За храната се плаща отделно.
— Ще я наема.
— Колко мислите да останете?
Наистина, колко мислеше да остане? И за какво всъщност щеше да остане?
— Не съм сигурна. Поне два дни.
— Ще сложа чисти чаршафи. Да не сте загубили дрехите на бебето? Как се казва?
— Не знам. Това е детето, което намерихме в онзи фургон, за който ви разказа Уорд. Семейството, което умря от холера.
Мисис Прут огледа внимателно бебето.
— На мен не ми изглежда болно.
— Тя е съвсем здрава, но фургонът и всичко в него трябваше да изгорим.
— Бедното малко същество — завайка се мисис Прут. — Оставете я на мен. В момента, в който жените от града разберат, че тук има дете без майка, ще съберете достатъчно дрехи за три бебета. Тези момчета ваши и на съпруга ви ли са?
Изглежда целият свят бе решил да я нарича жена на Уорд. Нещата щяха да бъдат много по-лесни, ако и тя чувстваше същото.
— По-малкото момче наистина е мое. Мистър Дилън работи в ранчото в горната част на долината. Другото момче е на Джейк Максуел — Марина не мислеше, че на Дрю би й харесало хората тук да узнаят, че е момиче.
— Това е онзи, който нарича себе си доктор, нали? — попита мисис Прут, като кимна към Уорд.
— Той е много способен хирург.
— В града няма болни.
— Сигурна съм, че Уорд ще се радва да чуе това.
— Е, вие идете и донесете нещата си — каза жената. — Преди да се върнете, ще сменя чаршафите на леглата.
— Има ли тук удобно място, където мистър Дилън да смени една превръзка? — попита Марина.
— Ще го заведа в кухнята Между другото, как да ви наричам?
Марина бе готова да каже „мис Скот“. Но това щеше е дори по-лошо, отколкото „мисис Дилън“.
— Най-добре ще е да ме наричате просто Марина. Синът ми се казва Танър.
— Ще трябва да измислим име на бебето.
