— Наистина ли никога не си ме наричал копеле?
— Никога. Защо ще наричам така собствения си син?
— И наистина не си знаел нищо за мен?
— Не, Танър, наистина не знаех.
— И ако си знаел, си щял веднага да дойдеш при мен и мама?
— Разбира се.
— И искаш ние с мама да живеем с теб?
— Винаги съм го искал.
Уорд вече бе отговорил на тези въпроси. Предполагаше, че Танър си бе направил собствен списък и го разпитваше, задавайки му един по един всички въпроси, които го вълнуваха.
— Къде?
— Не знам. Има някои неща, които все още не съм уредил.
— Какви?
— Те нямат нищо общо с теб и майка ти. Без значение де ще живеем, искам да знаеш, че много ви обичам и искам завинаги да останем заедно.
Танър се замисли за момент.
— А Дрю може ли да дойде с нас?
— Дрю ще поиска да остане с Джейк и Изабел. Те са нейното семейство.
— Пит ми каза, че семейството й било избито от индианци.
Уорд би трябвало да се досети, че Пит няма да пропусне възможността да разкаже за омразата си към индианците на всеки, който би проявил желание да го изслуша, дори и такова малко дете като Танър.
— Истина е. Изабел и Джейк я осиновиха, също както осиновиха Уил и Пит.
— А ти не можеш ли да я осиновиш?
— Не, но ти по-късно можеш да имаш брат или сестра, може би няколко.
Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Танър.
— А сестра ми ще прилича ли на Дрю?
— Съмнявам се — отвърна Уорд, като се засмя — На света няма друго момиче като Дрю.
— Бих предпочел да имам братя — заяви Танър.
Уорд се пресегна и обви с ръка раменете на Танър. Когато момчето не се отдръпна, Уорд го привлече към себе си. Отначало Танър се възпротиви, но след това се притисна към Уорд.
— Това, което казах преди малко, не е вярно. Не харесвам Бъд повече от теб — каза накрая момчето.
— Надявам се да е така — отвърна Уорд. — Бащите не искат малките им момчета да харесват някого другиго повече от тях самите.
— Дори не и Монти?
— Особено Монти. Искам ти да харесваш мен повече от всички в целия свят. Ти си моето любимо малко момче.
— След като съм ти любимец, мога ли да получа ново ласо? Дрю казва, че никои в Сан Антонио не знае как да направи едно истински хубаво ласо.
Рамон бе в безсъзнание в продължение на повече от час. Уорд бе изпратил Танър обратно в ранчото с Джейк и Дрю, така че сега бе сам с брат си. Рамон не каза нищо; докато Уорд го хранеше и сменяше превръзките му. Само с върховете на пръстите си Уорд леко докосна дългия разрез на корема на Рамон.
— Какво направи с мен? — попита Рамон.
— Трябваше да спра кръвоизлива.
— В противен случай щях ли да умра?
— Да.
След това Рамон не каза нищо. Отново потъна в сън. Събуди се и се нахрани, след което пак заспа. Всеки път, когато се събудеше, гледаше Уорд с втренчен поглед, но не казваше нищо. Уорд чакаше и се грижеше за него през цялата нощ, на другия ден и на следващата нощ. От ранчото идваха и си отиваха хора, като носеха храна и още одеяла. Уорд се грижеше за брат си и го хранеше, но въпреки това Рамон мълчеше.
— Как е той? — попита Джейк, когато пристигна при тях на следващата сутрин.
Двамата бяха застанали пред палатката. Нощният студ бе отстъпил на топлината на ранните слънчеви лъчи. Денят щеше да бъде чудесен.
— Добре е.
— Искаш ли някой да дойде при теб или да те смени?
— Не.
— Сигурно ти е скучно да седиш сам тук.
— Така имам предостатъчно време да мисля.
— Мислиш прекалено много — каза Джейк — Някой ден може да ти размъти мозъка.
Уорд се усмихна в отговор.
— Безпокоиш се, защото трябва сам да хвърляш ласото си по животните?
— Може и така да се каже — отвърна Джейк, като отново се метна на седлото — Кога ще можем да го пренесем в къщата?
— Не и до два-три дни.
— Раните му бяха сериозни, нали?
— Ако бе ударил главата си така, както тялото, нямаше да оживее.
Джейк направи гримаса.
— Аз съм падал стотици пъти и никога не съм си наранявал нещо друго, освен гордостта.
— Тогава си имал дяволски късмет.
— Да. Е, не го приемай много навътре. Ако се нуждаеш нещо, просто дай един изстрел с карабината. Марина ще ти донесе обяда.
На следващия ден Джейк стоеше на стълбите и наблюдаваше Пит и Уил, които пришпорваха конете колкото сили имат, като всеки се стремеше пръв да стигне при него. Двамата спряха, скочиха от седлата и започнаха едновременно да крещят.
— Насам идва една дама — успя пръв да съобщи Пит.
— Освен това със себе си води много хора.
— Тя изобщо не ми хареса — заяви Уил. — Изглежда стара и зла.
Джейк нямаше представа, коя можеше да бъде тази жена. Нито пък Изабел. Никои никога не ги бе посещавал.
— Може би е някой от Сайпрес Бенд — предположи Марина, която в този момент хранеше Дейл. Бебето напълно се бе възстановило.
— Трябва да се срещнеш с нея — каза Уил, като не успяваше да се въздържи. — Тя е в онзи голям дилижанс с червени седалки и истински прозорци.
— Придружават я четирима каубои — добави Пит. — И всичките са въоръжени.
— Звучи ми, сякаш е нещо като карета — каза Изабел. — Не съм виждала нищо, което да отговаря на това описание, откакто напуснах Ню Орлиънс.
Всички те се преместиха до портата. Пит и Уил продължиха да разговарят, като всеки се опитваше да надмине другия в описанието на невероятния екипаж. Гледаха как дилижансът се приближава. Беше нещо като процесия. След първата кола идваха още няколко по-малки.
— О, да — каза Пит. — Забравих да спомена за другите.
Джейк погледна Марина и забеляза, че цветът се бе отдръпнал от лицето й.
— Добре ли си? — попита той.
Марина кимна, без да отмества очи от приближаващия керван.
— Знаеш ли кои са тези хора?
— Не.
Но Джейк беше сигурен, че тя много добре знае за какво става дума, и, че въобще не й харесва. Когато
