— Марина! Той е мои брат.
— Но също и човекът, който излъга и двама ни и който направи всичко, за да съсипе живота ти, както и моя, и на Танър.
— Мисля, че си е платил за онова, което стори.
— Не, не е. Той е тук само от три дни, а ние страдахме седем години. Ти, ако искаш, можеш да му простиш, но аз никога няма да му простя.
Марина пренебрегна протестите на Уорд и заведе коня си на водопой. Остана далеч от полезрението им. Той претопли ястието от еленско месо, което тя бе донесла. Когато се събудеше, Рамон щеше да е гладен. Може и да не беше най-доброто за него, но тук се грижеха за прехраната на подрастващи момчета, а не се занимаваха с приготвянето на специални храни за възстановяващи се пациенти.
Уорд забеляза майка си много преди тя да стигне до него. Имаше достатъчно време, за да обмисли това, което щеше да й каже. В крайна сметка, не му се удаде възможност да каже каквото и да било.
В момента, когато й помогнаха да слезе от седлото — защото дилижансът не можеше да стигне дотук, — тя попита:
— Къде е синът ми?
— В палатката — каза Уорд.
Тя се огледа наоколо с толкова ярост и отвращение, че Уорд си помисли, че щеше да го удари. Вместо това тя влезе в палатката, без да му даде възможност да поговорят. Уорд не бе виждал майка си цели седем години. Не се бе променила много. Все още се обличаше само в черно и златисто. Кожата й изглеждаше по-бледа, с повече бръчки, но в косата й нямаше нито един сив косъм. Все още можеха да се видят остатъците от невероятната й красота, но отровата в душата започваше да личи по лицето и очите й. Изражението й бе злобно. Тя напомняше на Уорд за огромен черен лешояд. Отдъхна си, когато Луиза влезе в палатката.
— Ще ви оставим сами — каза Джейк, тъй като той и Бък я бяха придружили дотук.
— Можете да се присъедините към Марина при потока — каза Уорд.
Джейк се усмихна и му намигна.
— Точно така — отвърна и промърмори тихо. — Пожелавам ти късмет.
Уорд се зачуди какво да направи и реши да остане навън. Явно майка му искаше да остане насаме с Рамон. Уорд не бе очаквал да го поздрави, нито да бъде щастлива от това, че го вижда отново. Все пак тя все още бе в състояние да го наранява с пренебрежението си. Според него винаги щеше да бъде така. Заслуша се в пискливия й глас и приглушените отговори на Рамон. Не можа да се въздържи и се усмихна. Никога не бе искала той да стане лекар, но провери работата му с познание, което изненадваше с дълбочината си.
Най-сетне Луиза излезе. Отново не му даде възможност да говори.
— Трябва веднага да преместиш Рамон. Не желая да се възстановява тук като някое диво животно.
— Все още не. До къщата има повече от шест мили. Той не може да язди, а не бива да се друса в кола.
— Никога не бих го завела в тази къща — сопна се Луиза Дилън, сякаш домът на Изабел беше някоя воняща съборетина. Ще го закарам до Сан Антонио и там ще се погрижат за него както трябва.
— Трябва да остане тук още поне три или четири дни — рече Уорд. Повечето наранявания са вътрешни и много сериозни.
— Къде е този, който му е причинил това? — попита тя. — Настоявам да бъде незабавно наказан.
— Рамон сам се нарани. Яздеше твърде бързо по опасен склон.
— Кой го е подмамил на такова място?
— Предизвикал Танър на състезание по езда. Рамон винаги държи да покаже, че притежава най-бързите коне.
Сразена по тази линия на атаката, майка му реши да опита друго.
— Няма да го оставя тук. Искам да го прегледа истински лекар, човек, които знае какво прави.
Майка му винаги щеше да намери начин да го уязви.
— Аз съм неговият лекар. Никой няма да го мести, докато не разреша. А след това ще го откараме до ранчото, докато не реша, че е достатъчно здрав, за да се прибере у дома.
Лицето на Луиза почервеня от гняв. Уорд не бе изненадан. Никога преди не бе отказвал да й се подчини.
— Мога да наема достатъчно мъже и да го взема насила.
— Нима ще го преместиш с пълното съзнание, че го убиваш?
— Не ти вярвам.
— Готова ли си да поемеш такъв риск?
Луиза не отговори веднага. Може и да не вярваше, че Уорд бе компетентен лекар, но не искаше да си играе с живота на Рамон.
— Нямам ти доверие. Ти винаги си ревнувал от него.
— Как смееш да говориш така, презряна дърта вещице?
Уорд се обърна и видя разгневената Марина, която точно в този момент излизаше иззад палатката Очевидно не бе останала край потока.
— Уорд трябваше да оперира твоя безполезен син, за да му спаси живота. Прекара почти три дни край него, без да го остави дори за минута. След това, което му сторихте вие двамата, трябва да паднеш на колене и да му благодариш, че не го остави просто да умре.
Лицето на Луиза стана бяло като хартия.
— Как смееш така да говориш с мен, уличница такава!
— Тя ми е съпруга, майко — каза Уорд. — Или ще говориш с нея с уважение, или въобще няма да й говориш.
Луиза ги гледаше, а в очите й гореше ярост.
— Решил си да я прибереш, така ли?
— Ние все още се обичаме — заяви Уорд, без да даде възможност на Марина да говори. — Искаме на дарим Танър с братя и сестри.
Нещо в думите му накара Луиза да побеснее.
— Ако отново докоснеш тази жена, няма да позволя да припариш и на сто мили от „Ранчо дел Еспада“ — обърна се тя към Уорд. — Отказвам да разговарям с нея.
— Защо? Рамон се опита да я накара да се разведе с мен и да се омъжи за него. Тогава щеше да ти се наложи да разговаряш с нея.
— Никога нямаше да му позволя да направи подобно нещо — рече Луиза. — Тя го е омагьосала. От деня, в който я видя в Сан Антонио, вече не можеше да мисли за друга жена. Дори ме помоли да я поканя да живее в ранчото. Помислих си, че това ще го излекува от нея. Бях благодарна, че се омъжи за теб.
— Не изглеждаше точно така — каза Марина.
Луиза се обърна към нея.
— Той се ожени за най-красивата жена в Сан Антонио. Но мислиш ли, че й отдели и половината внимание от това, което отдели на теб? Ти си го урочасала, направила си му магия…
— Единственото нещо, което направих, бе, че му отказах — отвърна ядно Марина.
— Време е да забравим всичко това — намеси се Уорд. — И да се опитаме отново да се държим като семейство. Имаш снаха и внук, а когато аз…
— Няма да продължавам с тази лъжа! — отвърна Луиза с равен глас.
— Майко, може да не ти харесва, но…
— Никога няма да приема тази жена за своя снаха! Но мога да приема Танър за внук, ако тя признае, че бащата е Рамон.
Уорд и Марина се втренчиха невярващо в Луиза.
— Рамон се нуждае от наследник. Съпругата му почина.
— Танър не е син на Рамон! — отряза я Марина. — Бащата Уорд.
— Зная, че искаш да запазиш репутацията си с тази лъжа, но няма да я потвърдя. Танър е син на Рамон. Ще го приема само ако признаеш, че си направила всичко възможно да убедиш Рамон да се ожени за
