колите стигнаха на около петдесет ярда от къщата, Бък се отдели от тях и пришпори коня си към портата.
— В дилижанса има една жена, която е дошла да се срещне с Уорд. Твърди, че му е майка.
Уорд влезе в палатката, за да види Рамон. Той беше буден.
— Оздравяваш бързо, но се страхувам, че развалих красивата ти кожа.
Рамон просто го погледна.
— Ръката и кракът ти ще се оправят. Няма белези и няма да куцаш.
Рамон остана безмълвен. Уорд изми лицето му, нахрани го и се накани да напусне палатката.
— Защо го направи? — попита Рамон.
— Кое? — попита в отговор Уорд, доволен, че Рамон най-сетне проговори.
— Защо ми спаси живота?
Уорд изпита остро чувство на вина. Чудеше се дали Рамон е разбрал, че за момент се бе поколебал да оперира.
— Аз съм лекар.
— Не е заради това. Защо го направи?
— За Бога, Рамон, ти си мой брат. Какво друго очакваше да направя?
— Да ме оставиш да умра.
— Защо?
— Защото аз бих те оставил да умреш.
Уорд замълча. Явно Рамон бе в делириум и не знаеше какво говори.
— Не ти вярвам. — Но погледът на Рамон го накара да настръхне и да се замисли дали да не му повярва. — Защо? — попита.
— Защото те мразя. Мразя те от години. Уорд не можеше да повярва.
— Не ставай смешен. Ти имаш всичко, което един човек може да поиска. Защо да ме мразиш?
— Ти имаш Марина.
— И заради това би ме оставил да умра?
— Да. Тя е единствената жена, която някога съм желал.
Уорд реши да не отговаря. Рамон бе пожелавал много жени. Просто Марина бе единствената, която не бе получил.
— Тя каза, че се отвращава от мен и по-скоро би умряла, отколкото да ми позволи да я докосна.
Уорд не беше изненадан. Марина никога не се колебаеше да изрази гласно чувствата си. След минута мълчание Рамон попита:
— Наистина ли обичаш Марина?
— Да. Никога не съм спирал да я обичам.
— И мама каза така. Каза, че трябва да анулираме брака ви. Когато не можахме, тя реши да те накараме да мислиш, че сме го направили.
— Защо? Какво грешно имаше в това да бъда женен за Марина?
— Татко щеше да ти остави всичките си пари.
— Мама сгреши. Той не ми остави нищо.
— Напротив, остави ти.
— И колко? Няколкостотин долара?
— Четирийсет и пет хиляди. Те са в банката в Остин.
Уорд онемя.
— Нямаше да ти го кажа. Щях да ги оставя просто да си стоят там. Ако ти не предявеше претенции до десет години, щяха да станат мои.
— И защо промени решението си? — Уорд не разбираше. Рамон винаги имаше нужда от пари.
— Ти не ме остави да умра.
Уорд би предпочел да чуе, че Рамон бе открил у себе си някакво братско чувство към него. А после реши, че това бе невъзможно, що се отнасяше до неговото семейство.
— Татко остави на Танър половината от ранчото.
Уорд се взираше в Рамон и бе сигурен, че лъже. За парите, както и да е, можеше да повярва. Щеше му се да вярва, че баща му не го бе забравил, но не вярваше, че бе оставил на Танър половината ранчо. Луиза не би му позволила.
— Казахме му, че си мъртъв. Решихме го с мама, така че аз да получа всичко. Явно той е подозирал, че лъжем.
— Но защо е оставил половината ранчо на Танър?
— Защото без значение дали е твое или мое дете, той е единственият внук на татко.
— Защо в Остин?
Нищо от това нямаше смисъл. Ставаше все по-безмислено с всяка минута.
— Той не се доверяваше на приятелите на мама в Сан Антонио.
— И какво трябва да направя, за да получа тези пари? — Уорд не знаеше защо въобще пита, щом като не вярваше в съществуването им.
— Нищо. Те са на твое име.
— А делът на Танър от ранчото?
— Той е под опеката на банката.
— Как разбра?
— Разбрах, когато се опитах да продам малко добитък.
— Можел си да се споразумееш или да измамиш попечителите.
Рамон се усмихна, но усмивката му далеч не бе неустоима.
— Споразумях се.
Уорд изпита облекчение, когато научи, че Рамон бе крал от доходите на ранчото. Това му даваше възможност все пак да повярва в съществуването на парите и дела на Танър.
Не можеше да повярва на това, което се случваше. Стана му леко на душата за пръв път от години. Не беше заради парите — можеше сам да спечели толкова, колкото му бяха необходими, — а заради това, че не го бяха забравили. Дори само заради това си заслужаваше да изживее три нещастни дни в палатката.
— Наистина ли отново ще се събереш с Марина? — попита Рамон.
— Да.
— Мама ще побеснее. — Рамон се взираше в Уорд и по лицето му се изписваше все по-голямо учудване. — На теб не ти пука. Тя ще те намрази, но ти така или иначе ще го направиш.
Рамон се отпусна на възглавницата и затвори очи. Уорд излезе от палатката, но заслепен от слънчевата светлина се спъна в един пън в сянката на един клен. Седна. Имаше да обмисля много неща.
— Тя е последвала Рамон, защото се е разгневила, че е действал против волята й. Когато е научила, че е ранен, настояла да я заведат при него.
Марина бе дошла да предупреди Уорд за идването на майка му. Искаше му се да не го бе правила. Изненадата от неочакваното й появяване едва ли щеше да бъде по-лоша от това да чака пристигането й цял час.
— Надявах се да имахме малко повече време, преди да застанем лице в лице с нея, но предполагам, че не е добре да го отлагаме.
— Не мисля, че трябва да присъствам — каза Марина.
— Ти си ми съпруга. Разбира се, че трябва.
— По-късно. Не веднага.
— Защо?
— Имате да уреждате нещо с нея. Може би ще е по-лесно, ако не съм там. Поне не пред погледа й. Как е той? — попита Марина, като имаше предвид Рамон.
— Все още много го боли.
— Добре. Надявам се агонията му да продължи поне месеци.
