Братя Грим

Най-главният

Някога на дъното на едно блато живеели дяволи. Един ден, докато старите дяволи си почивали, а малките дяволчета си играели на „Прескочи кобила“, изведнъж от средата на блатото избухнали огнени пламъци и се издигнал черен като катран дим. Когато димът се разсеял, блатните дяволи видели появилия се изпод земята непознат дявол.

— Как се казва това блато? — попитал новодошлият.

— Нарича се Дяволското блато — отговорили неговите обитатели.

— Значи съм попаднал точно където трябва — казал дяволът. — Името ми е Велзевул и идвам при вас направо от ада — праща ме самият цар на Мрака. Негово величество е недоволен от вас, защото работите много лошо. Колко дяволи живеят тук?

— Тринадесет — извикало едно от малките дяволчета.

— И всички до един сме болни от простуда — добавил най-старият дявол.

В същото време тринадесетте дяволи започнали оглушително да кихат.

— Ако работехте повече, нямаше да се простудите — строго отбелязал Велзевул.

— Условията, при които живеем, са твърде неподходящи — заоправдавал се най-старият дявол. — Тук е много влажно и макар че всички сме силно простудени, си гледаме добре работата.

— Къде работите? — попитал Велзевул.

— В града.

— Че къде е градът? — попитал Велзевул и се огледал наоколо. — Оттук нищо не се вижда.

— Ако подскочиш нагоре, ще го видиш — казал старият дявол и подскочил високо. — Ето го там!

Велзевул подскочил и видял града, който се разпростирал в долината: пъстрите покриви на къщите, пръснати на всички страни, и блестящия купол на църквата, която се издигала по средата.

— Е, как работите в този град? — попитал Велзевул.

— Работим като дяволи — отговорили в хор дяволите.

— Аз например вия в комина — казал един от дяволите и гордо се изпъчил.

— И какво от това? — попитал Велзевул.

— Какво от това ли? — обидено извикал дяволът. — Отначало вия като звяр, а после заплаквам като дете. — И той отметнал назад глава и започнал да плаче като дете, заливайки се в сълзи.

— А защо правиш това? — попитал в недоумение Велзевул.

— Как защо?! За ужас на хората! Дете в комина — нима това не е ужасно?!

— А пък аз… — понечил да се похвали друг дявол.

— Стига сте вдигали врява! — свъсил вежди Велзевул. — Кажете по-добре каква ви беше задачата.

— Да правим пакости на хората — отвърнали дяволите.

— И как се справихте с тази работа?

Дяволите замълчали, спогледали се и казали:

— Не се справихме много добре.

— Защо? — възмутил се Велзевул.

— Защото пакостите действат зле само на добрите хора, а на лошите изобщо не действат. Работата е там, че лошите хора са повече от добрите.

— Глупости! — извикал Велзевул. — Хубавата, истинската пакост трябва да подейства и на лошите хора. Кой в града е най-лош?

— Най-лошите в града са четирима — Орача, Обущаря, Ковача и Шивача.

— И какво им е лошото? — попитал Велзевул.

— Живеят много задружно — с огорчение казал старият дявол. — Толкова задружно, че просто са неприятни за гледане. От сутрин до вечер работят, а след работа се събират, за да хапнат и пийнат. Веселят се и пеят песни за вярното си приятелство.

— Как можете да търпите такова безобразие?! — извикал Велзевул. — Защо не направите нещо, за да ги скарате?

— Опитахме, но нищо не излезе — признали си дяволите.

— Ясно е, че с тази работа трябва да се заема аз — казал Велзевул. — Къде са те сега?

— Често се събират в дома на Орача — казало едно от дяволчетата. — Аз ще ти покажа пътя.

Тогава Велзевул и дяволчето полетели към града. Скоро те спрели върху покрива на една къща, близо до комина. „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ — чули те весели мъжки гласове.

— Моля! — казало дяволчето и пуснало Велзевул да мине пръв, а после и то скочило в комина.

Като се спуснали до огнището, Велзевул проточил шия и надникнал в стаята. Там, около трапезата, от която се разнасял аромат на вкусни ястия, седели четирима мъже. Всеки от тях бил обгърнал раменете на другия и пеел от сърце весела песничка.

— Кой е Орача? — прошепнал Велзевул.

— Този, който подсвирква с два пръста — отговорило дяволчето.

Когато свършили песента, четиримата приятели станали и вдигнали наздравица за старото си приятелство. Щом изпили и последната капка вино, гостите си тръгнали, а стопанинът излязъл с тях да ги изпрати. В това време Велзевул изскочил от огнището, настанил се на трапезата и бързо се нахвърлил върху останките от храната.

— До утре, мили приятели! — извикал Орача, заключвайки вратата.

— До утре! — отговорили приятелите му.

— Е, това се казва приятелство! — чул глас зад гърба си Орача.

Той бързо се обърнал и видял пред себе си Велзевул.

— Кой си ти?

— Дяволът — отговорил Велзевул и се поклонил.

— Хайде де! Сигурно се шегуваш! — казал недоверчиво Орача.

— Моля, моля — изпъчил се Велзевул и за по-голяма убедителност в очите му припламнали зелени огънчета.

— Какво искаш от мен? — попитал Орача.

— Реших да променя начина си на живот. Омръзна ми все да проклинам и да мразя. Искам да погледна с други очи на живота. — И зелените огънчета в очите на Велзевул станали розови. — Моля те, научи ме на приятелство — казал той и паднал на колене.

— А с кого имаш намерение да се сприятелиш? — попитал със страх Орача.

— С моите другари от ада — отговорил Велзевул.

— Е, това е нещо друго — успокоил се Орача. — Само че как да ви научи човек вас дяволите?!

— Ти само сподели своя опит, а аз ще се постарая да го усвоя. Разкажи ми как започна приятелството при вас и как продължи по-нататък.

— Помня като сега как аз и моите трима приятели се срещнахме … — започнал да разказва Орача.

Като свършил, Велзевул попитал:

— Значи така дружите вие четиримата?

— Да, така — отвърнал Орача.

— А кой сред вас е най-главният?

— Никой.

— Как така? Без главен не може! Ето ние — дяволите — също си имаме един, който е най-главен. И ангелите също си имат.

— А при ангелите кой е най-главният? — попитал Орача.

— Господ, разбира се. Но какво да говорим за Господ или за дявола. Виж гъските, които летят — и те имат най-главен, който да ги води!

— Хайде, хайде, стига си дрънкал — намусил се Орача.

— Добре де! — рекъл дяволът. — Но трябва да ти кажа, че твоя хляб го ядат и Ковача, и Шивача, и Обущаря. Ти даваш хляб на всички и затова трябва да си най-главен сред тях.

— Хм — замислил се Орача. — Това, което казваш, е истина.

После седнал на леглото, свалил единия си ботуш и казал:

Вы читаете Най-главният
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×