Братя Грим
Най-главният
Някога на дъното на едно блато живеели дяволи. Един ден, докато старите дяволи си почивали, а малките дяволчета си играели на „Прескочи кобила“, изведнъж от средата на блатото избухнали огнени пламъци и се издигнал черен като катран дим. Когато димът се разсеял, блатните дяволи видели появилия се изпод земята непознат дявол.
— Как се казва това блато? — попитал новодошлият.
— Нарича се Дяволското блато — отговорили неговите обитатели.
— Значи съм попаднал точно където трябва — казал дяволът. — Името ми е Велзевул и идвам при вас направо от ада — праща ме самият цар на Мрака. Негово величество е недоволен от вас, защото работите много лошо. Колко дяволи живеят тук?
— Тринадесет — извикало едно от малките дяволчета.
— И всички до един сме болни от простуда — добавил най-старият дявол.
В същото време тринадесетте дяволи започнали оглушително да кихат.
— Ако работехте повече, нямаше да се простудите — строго отбелязал Велзевул.
— Условията, при които живеем, са твърде неподходящи — заоправдавал се най-старият дявол. — Тук е много влажно и макар че всички сме силно простудени, си гледаме добре работата.
— Къде работите? — попитал Велзевул.
— В града.
— Че къде е градът? — попитал Велзевул и се огледал наоколо. — Оттук нищо не се вижда.
— Ако подскочиш нагоре, ще го видиш — казал старият дявол и подскочил високо. — Ето го там!
Велзевул подскочил и видял града, който се разпростирал в долината: пъстрите покриви на къщите, пръснати на всички страни, и блестящия купол на църквата, която се издигала по средата.
— Е, как работите в този град? — попитал Велзевул.
— Работим като дяволи — отговорили в хор дяволите.
— Аз например вия в комина — казал един от дяволите и гордо се изпъчил.
— И какво от това? — попитал Велзевул.
— Какво от това ли? — обидено извикал дяволът. — Отначало вия като звяр, а после заплаквам като дете. — И той отметнал назад глава и започнал да плаче като дете, заливайки се в сълзи.
— А защо правиш това? — попитал в недоумение Велзевул.
— Как защо?! За ужас на хората! Дете в комина — нима това не е ужасно?!
— А пък аз… — понечил да се похвали друг дявол.
— Стига сте вдигали врява! — свъсил вежди Велзевул. — Кажете по-добре каква ви беше задачата.
— Да правим пакости на хората — отвърнали дяволите.
— И как се справихте с тази работа?
Дяволите замълчали, спогледали се и казали:
— Не се справихме много добре.
— Защо? — възмутил се Велзевул.
— Защото пакостите действат зле само на добрите хора, а на лошите изобщо не действат. Работата е там, че лошите хора са повече от добрите.
— Глупости! — извикал Велзевул. — Хубавата, истинската пакост трябва да подейства и на лошите хора. Кой в града е най-лош?
— Най-лошите в града са четирима — Орача, Обущаря, Ковача и Шивача.
— И какво им е лошото? — попитал Велзевул.
— Живеят много задружно — с огорчение казал старият дявол. — Толкова задружно, че просто са неприятни за гледане. От сутрин до вечер работят, а след работа се събират, за да хапнат и пийнат. Веселят се и пеят песни за вярното си приятелство.
— Как можете да търпите такова безобразие?! — извикал Велзевул. — Защо не направите нещо, за да ги скарате?
— Опитахме, но нищо не излезе — признали си дяволите.
— Ясно е, че с тази работа трябва да се заема аз — казал Велзевул. — Къде са те сега?
— Често се събират в дома на Орача — казало едно от дяволчетата. — Аз ще ти покажа пътя.
Тогава Велзевул и дяволчето полетели към града. Скоро те спрели върху покрива на една къща, близо до комина. „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ — чули те весели мъжки гласове.
— Моля! — казало дяволчето и пуснало Велзевул да мине пръв, а после и то скочило в комина.
Като се спуснали до огнището, Велзевул проточил шия и надникнал в стаята. Там, около трапезата, от която се разнасял аромат на вкусни ястия, седели четирима мъже. Всеки от тях бил обгърнал раменете на другия и пеел от сърце весела песничка.
— Кой е Орача? — прошепнал Велзевул.
— Този, който подсвирква с два пръста — отговорило дяволчето.
Когато свършили песента, четиримата приятели станали и вдигнали наздравица за старото си приятелство. Щом изпили и последната капка вино, гостите си тръгнали, а стопанинът излязъл с тях да ги изпрати. В това време Велзевул изскочил от огнището, настанил се на трапезата и бързо се нахвърлил върху останките от храната.
— До утре, мили приятели! — извикал Орача, заключвайки вратата.
— До утре! — отговорили приятелите му.
— Е, това се казва приятелство! — чул глас зад гърба си Орача.
Той бързо се обърнал и видял пред себе си Велзевул.
— Кой си ти?
— Дяволът — отговорил Велзевул и се поклонил.
— Хайде де! Сигурно се шегуваш! — казал недоверчиво Орача.
— Моля, моля — изпъчил се Велзевул и за по-голяма убедителност в очите му припламнали зелени огънчета.
— Какво искаш от мен? — попитал Орача.
— Реших да променя начина си на живот. Омръзна ми все да проклинам и да мразя. Искам да погледна с други очи на живота. — И зелените огънчета в очите на Велзевул станали розови. — Моля те, научи ме на приятелство — казал той и паднал на колене.
— А с кого имаш намерение да се сприятелиш? — попитал със страх Орача.
— С моите другари от ада — отговорил Велзевул.
— Е, това е нещо друго — успокоил се Орача. — Само че как да ви научи човек вас дяволите?!
— Ти само сподели своя опит, а аз ще се постарая да го усвоя. Разкажи ми как започна приятелството при вас и как продължи по-нататък.
— Помня като сега как аз и моите трима приятели се срещнахме … — започнал да разказва Орача.
Като свършил, Велзевул попитал:
— Значи така дружите вие четиримата?
— Да, така — отвърнал Орача.
— А кой сред вас е най-главният?
— Никой.
— Как така? Без главен не може! Ето ние — дяволите — също си имаме един, който е най-главен. И ангелите също си имат.
— А при ангелите кой е най-главният? — попитал Орача.
— Господ, разбира се. Но какво да говорим за Господ или за дявола. Виж гъските, които летят — и те имат най-главен, който да ги води!
— Хайде, хайде, стига си дрънкал — намусил се Орача.
— Добре де! — рекъл дяволът. — Но трябва да ти кажа, че твоя хляб го ядат и Ковача, и Шивача, и Обущаря. Ти даваш хляб на всички и затова трябва да си най-главен сред тях.
— Хм — замислил се Орача. — Това, което казваш, е истина.
После седнал на леглото, свалил единия си ботуш и казал:
