друг във водата.
Като се изключи пътят от техния модул до работилниците, Надир и Цила прекараха този пръв работен предиобед в едно задушно хале. В ремонтна работилница №10 разглобяваха малки роботи с цел да се уверят в доброто състояние на гарнитурите, които предпазват техния мозък — микропроцесора. Щом забележеха някоя прогнила гарнитура, махаха я и я поставяха за анализ в една електронна машина, която автоматично даваше справка за дефектната част. Всеки десет минути един асансьор отиваше до повърхността и донасяше резервни части от складовете на безименните… Цяла мрежа от камери-шпиони обикаляха около земята, а три робота-пазачи очакваха пред вратите евентуална заповед за намеса от контролните зали там горе, под небето…
На всеки осем работници имаше по двама от предишните, които ръководеха и обясняваха работата.
— Роботите, които проверяваме, се използват във външните плантации. Те са тясно специализирани и могат да изпълняват само точно определена задача. Този тук рови земята — за паразити. В съседната работилница се занимават с верижните прешлени на двигателните им гъсеници.
— Но защо безименните не използват само роботи при експлоатацията на морското дъно? — попита Цила.
Надир й обясни:
— Защото не е възможно да се съберат в една-единствена машина всички способности на човешкия род, Цила. Могат да се създадат хиляди апарати, но за да се координират действията им, са нужни все още и хора… И после, имам чувството, че безименните проявяват или скъперничество, или прекалена предпазливост спрямо нас… Всички тези машини биха представлявали археологически останки горе на земята!
Предиобедът се изтърколи монотонно. Надир отбеляза само един нов факт, но като помисли, стори му се, че е много важен. Всичко стана много бързо: старият работник Пио, който работеше вдясно от него пред тезгяха, изтърва от несръчност полукълбото с микропроцесора на една машина. Веднага един от трите робота-пазачи се спусна нататък и изтегли от ръцете на Пио полукълбото, което той вдигаше вече. При удара няколко платки с фин електронен монтаж се бяха откачили и висяха на многобройни жички. Роботът изчезна в съседната работилница… Работата продължи, сякаш нищо не бе станало. Бързата размяна на думи между двамата стари работници не убягна на Надир.
— Пипнах я! — прошушна Пио.
— Точно която ти трябваше?
— Да…
Надир разбра, че Пио бе успял преди малко да скрие нещо. Но как? Ръцете му бяха празни, подът — идеално чист. Какво смяташе да вземе оттам? Звънецът за края на работния ден прокънтя, преди той да успее да намери задоволителен отговор.
Следвани доста плътно от Пио, Надир и Цила стигнаха в огромната шлюзна камера на работилниците. Пио помогна на Цила да си сложи шлема и я накара веднага да се спусне във водата. Надир си помисли, че е малко груб, но не каза нищо и също скочи. Отделиха се от пилотите и се озоваха сред вълните на централния двор. Над главите им дискретно плаваха червените сфери и надзираващите роботи. Към тях се приближи двуместен подводен ял. Видяха, че е Арп. Цила се качи зад него, Надир се хвана отзад криво-ляво и тръгнаха. Водата по „площада“ и по главните улици беше мътна — там, къде умело, къде неумело, плаваха безброй хора-риби… Надир обаче забеляза, че се движеха по широката X, обозначена с голямо ярко осветено табло. Най-накрая свърнаха в малка уличка, наречена „В“. Това беше техният квартал, с техния блок модули — първия вляво. Арп спря яла под пилотите. Надир мина през шлюза.
— Ако можех да пипна шегаджията, който ми е погодил този номер! — беснееше Цила, когато стъпи във всекидневната.
Току-що бе свалила шлема си и размахваше яростно монтажната платка. Надир избухна в смях и обясни:
— Това е работа на Пио! Чудех се къде може да е скрил този чип… Ами в шлема ти, много просто!
— Не е много смешно! Бях мрачна през половината път, а в останалото време ме сърбя вратът!
— Няма страшно, Цила — намеси се Арп, — мисли си, че без да искаш, си се включила в огромната мрежа за солидарност на работниците под водата… Пио, естествено, ще дойде да вземе този чип. Ще го предаде на някой друг и от ръка на ръка още тази вечер ще бъде извън лагера! Утре някой пастир ще го отнесе в открито море… След пет, след десет дни той ще е преминал стотици мили под водата и ще е пристигнал…
— Къде? — попита Надир.
— Няма значение къде. Там, където хора-риби като нас работят за пълното ни освобождение.
— Защо толкова много тайни — страхувате се от предателства? Струва ми се, тук всички сме едно.
— Не се заблуждавай! Безименните наложиха тук хитър режим… Те контролират работата ни, оценяват, награждават… Един получава ял, друг — по-хубави мебели за модула си, друг пък някой — позволение за „президентския квартал“, където къщите са широки и имат малки видеоапарати, по които получават някои новини от Земята… Цяла една ефикасна система от съблазни и поощрения, които карат някои от нас да се примирят и да бъдат доволни от съдбата си. Те са малцина, но са опасни, защото се противопоставят на всичко, което би могло да застраши новото им положение. Те наблюдават и разпределят работата, пряко общуват с безименните.
— Примирени номади? Глупости! — възмути се Цила.
— И все пак, те съществуват! Не трябва да ги съдим прекалено — умората обяснява много неща… Трябва обаче да бъдем изключително предпазливи. Знайте все пак, вие двамата, че направих малка анкета сред вашите брята по племе. Скоро нашата нелегална организация ще има нужда от вас. Чакам заповеди. Човек като Надир не трябва да се занимава с нискоквалифициран труд, а възможно е ти, Цила, след като си успяла да влезеш в куполите, да ни бъдеш много полезна…
Звънецът на шлюза иззвъня. Посетители…
Надир дръпна вратата. В стаята се втурна Игал, следван от Пио, който бързаше да прибере чипа. Той се извини, даде мъгляви обяснения и си тръгна, придружен от Арп.
Малкото стадо от сиви китове се движеше към повърхността на водата с разперени като грамадни крила гръдни плавници. Състоеше се от шест женски, един мъжкар и три китчета. Често някой от гигантските бозайници се спускаше на двадесетина метра дълбочина, обръщаше се грациозно, изкачваше се отново като стрела, раздвижвайки водата с прекрасната си опашка, и с фантастичен скок мяташе над вълните двадесет и четирите или двадесет и шестте си тона! Погледнати отдолу, те приличаха на подлудели кораби. Пастирът извади от бързия си ял подводен рог и три пъти натисна бутона. Разнесоха се три ултразвукови сигнала. Няколко секунди след това петте му тихи и неспокойни косатки се въртяха около него. Едната бе почти десет метра дълга. Той им раздаде няколко парчета месо, после ги отпрати нагоре с продължителен сигнал на подводния рог.
Добре дресирани, косатките обградиха стадото, което веднага се гмурна, но вместо да се впуснат в панически бяг от потомствения си враг, сивите китове заплуваха към човека. Пастирът видя, че една женска се насочи право към него. Ставаше все по грамадна и по-грамадна, додето се превърна в някаква безформена маса, закриваща цялото му полезрение… Почти в последния момент с гъвкаво движение на опашката тя заобиколи човека и се спря близко, последвана от другите. Пастирът бързо прекрати преследването на косатките. Китовете се чувствуваха в безопасност при човека — не биваше да се разочароват.
Той се приближи до женската, вече заобиколена от облак риби-чистачи, и я поглади отстрани. Тя заплува от единия борд до другия в знак на очевидно задоволство.
Не я гали дълго… Беше време да се връщат! „Диа е доста нервна, откак й взеха китчето!“ — помисли той, подкарвайки яла.
След няколко мили плуване, което прекъсваха, за да изхвърлят над водата нечистия въздух от дробовете си, животните се напъхаха в заслона — широк триъгълник, чийто три върха се определяха от три острова сред океана.
Пастирът се увери, че роботите теглят както трябва преградните мрежи, след туй поведе орките към
