един склад да ги нахрани. После отиде със скутера да си почине в малката си хижа. Червената сфера, неуморен пазач, го следваше откъсо. Цял ден не се бе откъсвал от него.
Като спря пред жилището си, той забеляза една афала да си играе около пилотите до бърз подводен глисер. Червеното кълбо плаваше около шлюза. Щом слезе от скутера, малкият делфин — голям във всеки случай колкото самия него — дойде да се отърка в краката му. Той се усмихна под шлема си и му даде последните късове месо.
Някакъв човек чакаше в единствената стая на хижата. Пастирът отмахна бързо шлема и радостно поздра ви своя гост:
— Радвам се да те видя, Пит! Вече шест дни никого не съм виждал, а няма да ме сменят до другата седмица!
— Ами аз, Прах! Почти месец, без да срещна жива душа!
— Седни, ще приготвя нещо за хапване!
Прах отиде в кухненската камера и се зае с яденето. Храниха се мълчаливо, леко учудени, че се намират в това място — двама номади от едно и също племе, срещнали се след дълги дни самота на сто и шестдесет метра дълбочина в океана! Прах пръв подхвана разговора:
— Има поща за организацията… Два чипа като че ли и важно съобщение. Трябва да ги отнесеш в скривалището при червените рифове и да вземеш отговора.
Прах се вдигна от масата и извади от една ниша непромокаема торбичка. Подаде я на Пит с думите:
— Ето! Няма да се претовариш, но внимавай да не я загубиш!
Пит поглади леко Рама отстрани. Рама беше водачът на стадото. Между него и Пит съществуваше истинско приятелство. От обич Рама се подчиняваше сто пъти повече, отколкото би го правил по принуда. Благодарение на това разбирателство човекът-риба бе гледал морето и бе видял огромни полегнали от лек полъх ливади, плодородни хребети, пълни с дивеч гори — охолен свят с разнообразен пейзаж и разкошни цветове.
Пит се отдели от любимото си животно и погледа как преминава стадото. Сега делфините плуваха спокойно в очакване на мига, в който, обзет от прищявка, Рама ще ги отведе там горе, да полудуват с вълните.
След един час афалите навлязоха в една гърловина между две рифови вериги. Това място гъмжеше от риба — любима храна за афалите. Животните се спряха и заровиха муцуни в растителността.
„Ето го най-после червения риф!“
Като остави яла си в една пясъчна долчинка, Пит взе торбичката и заплува към тъмната паст на една пещера.
Няколко минути по-късно той се върна с празни ръце и направи ужасна муцуна на робота си.
Останалата част от пътя до хижата измина без затруднения. Стадото бе затворено в заслона, а Рама лудо се преметна няколко пъти и влезе с Пит в шлюза.
Пастирът вечеря набързо, като подаваше малки лакомства на другаря си. Тук, както и в лагера, дневният и нощният ритъм, съобразени с различната продължителност на деня според сезона, наподобяваше прекрасно земните условия с изкуствено осветление, което се усилваше и намаляваше. Нощем запалваха лампи.
Денят беше дълъг, Рама задрямваше… Пит загаси лампата, после, пренебрегвайки леглото, заспа с ръка във водата, върху главата на афалата.
Двама мъже стояха в широката стая със стени-екрани и контролни табла, наведени над маса с разгърната карта на подводния свят. Единият беше много стар, с искрящи от лукавство очи и потънало в широка бяла брада лице. Другият, на около четиридесетина години, висок, имаше дълги кестеняви коси, които падаха на вълни по раменете му. Старият мъж питаше:
— Как е положението с експлоатацията на морските полета?
— Ето, професоре! Сега разполагам с тридесетина екипа роботи, които кръстосват равнините на дълбочина между две и четири хиляди метра… Използвам ги най-вече за засичане на гигантски калмари, които повече отговарят на нуждите ни сега. Те контролират стотина екземпляра. Не убиваме нито един, додето младите не станат достатъчно силни, за да могат да съществуват сами.
— Чудесно, но следващата партида роботи пратете в големите падини. Там има сума интересни неща!
— Имам още една добра новина за вас, професоре — епидемията, която съсипваше стадата костенурки, е окончателно пресечена!
— Много добре! Ето кое ще достави удоволствие на Съвета! А нещо ново за акулите?
— Не, за съжаление! Дресирахме няколко групи косатки за лов, но пастирите протестират. Те смятат, че в обучението на косатките трябва да се набляга на пазането на кашалоти, финвали, гърбати китове и други бозайници…
— Аз лично съм на тяхното мнение и настоявам да повярвате, че за момента приетото в лагерите разрешение си остава най-доброто: ловни екипи от хора. Но в същност това няма никакво значение! Сега разполагаме с истински комплекс за обработка на информацията, монополни обединения за квалифицирани програмисти… Ако можехме да открием рядката птица, способна да координира и централизира всичко това, бихме могли да се заемем с големите неща… И с по-малките също, като например езика на делфините, който хората от XXI век познаваха, а безименните забравиха! Лагерите сега са собственици на три четвърти от отглежданите животни. Ще трябва да направим пробив, за да завземем няколко компании за делфини! После…
— После, тъй като делфините са стари неприятели на акулите…
— Да, Нан, но не гледайте чак толкова надалеко! Главното е, че ще престанем да смятаме тези бозайници за обикновени домашни животи и ще ги направим наши съюзници!
— Наши съюзници?
— Да. Те и косатките са може би най-умните морски същества, много близки до човека, във всеки случай. За нещастие косатката ни напомня премного на акула, за да се сближаваме с нея… И обратно — с помощта на делфините ще можем много бързо да организираме едно цялостно и безупречно управление на морския свят!
На единия край на масата интерфонът иззвъня. Професорът отговори.
— Съветникът Акки слуша…
— Добър ден, професоре! При вас ли е съветникът Нан, който отговаря за нелегалните сили?
— Да и ви слушам, Ксуан! — обади се Нан.
— Нан, току-що от лагер 43 пристигна поща — два чипа и едно съобщение…
— Добре! Пратете чиповете в службата за разчитане — трябва да зная за какво става дума, а съобщението ми донесете!
След една минута на етажа звънна бързият асансьор. Една стена се плъзна безшумно и Ксуан влезе в стаята. Младият човек постави върху картата малко кубче от червена пластмаса. Професорът извади от един шкаф някакъв апарат с паралелепипедна форма и постави кубчето в едно отделение — прилепна точно. Съветникът натисна един клавиш. Кубчето започна видимо да се топи. Стопената материя изчезваше по невидими канали в дъното на кухината. После се чу прещракване, от едната страна на апарата се отвори вратичка, откъдето изпадна кафява точица от втвърдени отпадъци. Въоръжен с фина пинцета, Нан извади оттам малка касета от посребрен метал. Поставиха я в отделение за разчитане и след няколко настройки микрозаписът предаде съдържанието си:
„Трудов лагер 43. Арп местен отговорник. РС 3-12-360 от свободното летоброене. Нови масови постъпления. Наличен състав: 70 скитници. Общо взето без специални способности с изключение на двама души. Произход: племето Зорги. Цила: десетчасов престой в град 700, добри познания за гигантските лишеи. Надир: патриций, град 700, изгонен от там, бивш директор на Между планетното общество по електроника. Държи да се организира бягство. Обратен отговор с подробности. Край.“
— Е, професоре, имам чувството, че сте хванали вашата рядка птица… Това съобщение е от 3-12… Преди два месеца. Тези новопостъпили трябва да са много образовани, за да се противопоставят сами на опасностите в техния нов свят! А! Какво ви е, Ксуан! Много сте блед!
