СБОГОМ НА ЛАГЕРА
Синя светлина къпеше уличките в квартал С. От минута на минута се смрачаваше, слънцето горе клонеше към хоризонта. Цила потръпна и се огледа назад. Тримата мъже продължаваха да я следят и плуваха така, че да останат на разстояние от нея. Тя забеляза и един четвърти в двуместен ял, който се плъзгаше в сенките на модулите. Минувачите намаляваха.
„Щом останем сами, ще ме нападнат, естествено!“ — помисли младата жена.
Бяха започнали да я следят още щом излезе от нелегалното събрание в къщата на Пио. Отначало не бе обърнала внимание, но когато разбра, че тези хора й желаеха злото, тя се уплаши до полуда. Всичките й опити да се свърже с Надир или Арп по телефона пропаднаха. След като напусна сигурния подслон на един обществен модул, тя вече не знаеше какво да стори, освен да се опита да стигне до дома си. Но щеше ли да има време?
Повече от месец вече Надир посещаваше всеки следобед школата за пастири.
Обикновено работниците се приемаха в курсовете след едногодишен престой в лагера, за да бъдат сигурни в пълното им приспособяване към присадката. Надир знаеше, че дължи това бързо повишение на Арп, който не искаше да пропусне и най-малката възможност.
— Всеки ден може да пристигне заповед за бягството — твоето и на Цила. Ще трябва поне един от вас да може да се справи с всяко непредвидено усложнение, щом се озовете сами в открито море! — бе казал той. — С обучението на наши хора в школата за пастири в миналото успяхме да избегнем много нещастни случаи!
Непокорените от морето говореха малко, но Надир и Цила можаха бързо да получат представа за една странна история:
„Преди петстотин години, овладели най-сетне камъка-сюнгер, безименните бяха създали първия лагер.
Постепенно изоставили старите методи на експлоатация. Отначало хората-риби били окаяни каторжници, наблюдавани от водолази безименни… После, с усъвършенствуването на оборудването, безименните се оттеглили на сушата… Бягствата, както и провалите, се увеличили. Защото ако по чудо се изплъзнели от дяволските червени сфери, довчерашните номади неизбежно попадали в ноктите на роботите, охраняващи брега!
Един ден те разбрали, че спасението им вече не е в пустинята, а точно обратното — този огромен и прекрасен свят, който почти свободно им бяха предоставили! Два века по-късно Тал, едно почти легендарно същество, заживяло свободно някъде в дълбините.
Пастирите, които ги срещали понякога, заедно с новините носели в лагера и размирните му призиви. Един, двама… двадесет бегълци се присъединили към него. Създала се първата независима колония.“
Сега в сто и петдесетте трудови лагера нелегалната мрежа водеше към един град, който мнозина смятаха за мистичен — казваха, че е построен на 5000 метра дълбочина — гигантски и далеч от вражески очи при това — какво по-добро за организирането на един свободен свят!
Когато този ден свърши, Надир не остана на разговор както обикновено. Бързаше да иде при Цила. Младият мъж постави шлема си и премина шлюза. С един замах на ръцете той леко се отдели от пилотите… Нечия ръка докосна рамото му. Надир се обърна: Арп му се усмихна победоносно зад шлема, отведе го встрани и му показа малко червено кубче, което бе стиснал в ръката си. Надир не беше виждал такова нещо и показа с ръце, че не разбира…
С яла на Арп те се понесоха към жилищния квартал.
Арп спря машината си до една атомна спускаща се чиния, закотвена в пясъка, на няколко разтега от един частен купол. Приближиха, дръпнаха звънчето…
Една жена ги посрещна, като излизаха от шлюза, и им помогна да свалят шлемовете си.
— Добър ден, Золния! Получих съобщение — обяви Арп.
— Най-после! Вече започнах да се безпокоя! Покорените знаят, че искаш да изпратиш нови двама при нашите и са много неспокойни!
Арп обясни на Надир:
— „Покорени“ наричаме привилегированите работници, на които вече не им се чува за освобождение… Досега се задоволяваха да ни атакуват, без да предупреждават безименните за мащаба на заговора… Но страхувам се, че ще се откажат и от този последен израз на солидарност!
— Да вървим да чуем съобщението!
Жената ги поведе в камерата-кабинет, където нагласи едно устройство за разчитане на микрозаписи. Надир проследи с интерес забавната метаморфоза на червеното кубче.
— Защо си давате толкова труд? Не може ли да използвате традиционните магнетофонни ленти?
— Не, и то по няколко причини. Първо, не винаги е възможно да се изнесе предмет от лагерите, дори и да не е много голям, а кубче като това се изплъзва от контрола на роботите. И тъй, ние се стараем да правим записите си възможно най-малки! Освен това и най-здравите непромокаеми торбички се пробиват понякога… магнитната лента не устоява на подобна повреда, а нашият твърд амбалаж може! Цветът показва важността на съобщението. Бяло, жълто, черно, червено… Пастирите, които ги предават, знаят с какво време разполагат. Червено — бърза телеграма — трябва да пристигне на местоназначението си в срок от два месеца…
В съседната стая иззвъня телефонът. Золния отиде да се обади, а Арп включи устройството за разчитане. Откъм апарата зазвуча солиден глас:
„Град Обновление. 1-02-301 от свободното летоброене. Нан — генерален отговорник РС Изпратете Надир и Цила, племе Зорги, съгласно ускорен план 1. Край.“
— Е, Надир. Близко е вече денят, когато ще ни напуснеш! Мисля…
Арп спря. Золния идваше от кабинета мъртвобледа. Тя с мъка промълви:
— Покорените току-що са отвлекли Цила! Мъчили са се да я отведат към асансьорите, за да я предадат вероятно на безименните, но работниците са ги забелязали и са се намесили… Сега са се скрили в един необитаван модул и я държат за заложница…
— Гръм и мълния! Ако трябва да ги обсаждаме в продължение на няколко часа, безименните ще бъдат информирани и ще искат обяснения! Уф! Ей, Надир! Почакай ме! Ти дори не знаеш къде да идеш!
Надир наистина се готвеше да се гмурне до шлюза. Арп подзе отново:
— Какъв е адресът?
— Квартал С, блок Т. Вземете атомната чиния… ще стигнете по-бързо!
— Благодаря, Золния!
Не след дълго машината напусна жилищния квартал. Арп я насочи нагоре с пълна сила… Те се носиха известно време над осветеното село. Арп отбеляза квартал С и гмурна чинията.
Машината спря в уличката. Изведнъж Надир забеляза двадесетина души, струпани около един изолиран модул. Щом се приближиха, някакъв човек отиде при тях и прегърна Надир в знак на съчувствие.
Беше Игал — със сълзи на очи, треперещ от безсилна ярост. С няколко движения той им обясни, че покорените са четирима и са въоръжени с лъчев пистолет. Какво можеха да направят те с нещастните си пастирски геги и кинжали за отбрана?
Първият, който се опита да проникне в шлюза, щеше да бъде чудесна мишена за обсадените!
Изведнъж Надир се сети. Повлече Игал към един съседен вход и щом останаха сами, настоя:
— Вземи атомната чиния, иди бързо в работилниците и се помъчи да вземеш от пазача малък портативен лазер…
— Ясно! Искаш да пробиеш модула!
— Не, може да раним Цила! Върви бързо, нямам време да ти обяснявам!
Игал смъкна шлема си и се отдалечи. Четвърт час по-късно той се върна с лазера. Надир накара всички да се отдръпнат и започна бавно да прерязва всички пилоти на жилището. Светещият лъч правеше чудеса, но много скоро водата се размъти от голям облак пушек и пара. Плувнал в пот, Надир започна трудно да диша… Маската му се изпоти отвътре. Най-накрая, задъхан, заслепен, той трябваше да се оттегли в някой по-чист слой.
