НА ПОМОЩ НА КАСУАН
— Излишно е да вървим по-нататък!
Зорги, главатарят на номадите, който каза това, се обърна към ездача отдясно и спря коня си.
— Съжалявам, Цила, но е опасно да продължаваме. Ще чакаме стадото — мястото е добро; тук ще прекараме нощта.
Цила се подчини с въздишка. Нямаше какво да се възрази, Зорги действуваше предпазливо. Не трябваше да се рискува безопасността на племето само за да се намери един човек. Останалата част от групата се настаняваше вече. Сред огромната камениста пустиня тази глъбина, покрита от лишеи, с пръснати тук-там туфи истинска трева и десетина бодливи храсти, беше цял късмет. Можеха да вървят с дни така, без да намерят нещо подобно. Изгорена и скалиста земя — безкрайният хоризонт на номадите.
Блатата се простираха доста по-далеч на запад; там имаше доволно храна за конете и добитъка и номадите се запасяваха с фураж за дългите месеци на скитничество. Отвъд блатата беше морето, пазено от роботите, и нито педя от брега не се изплъзваше от техния надзор.
Откак скитникът се помни, никой не се е върнал жив оттам. На север като стена се издигаше владението на безименните под гигантски куполи. Оттам също никой не се завръщаше. На юг, откъм чумавите блата на голямото мъртво море, се носеше ужасна воня. Изтокът се откриваше широко като безкраен хоризонт от безплодни земи. Зад пресъхнали реки и диви върхове, далеч отвъд студената пустиня се издигаха други чудовищни куполи.
Групичката се състоеше от трийсетина мъже и жени; конниците бяха най-едрите и най-издръжливите в племето. Всички бяха еднакво облечени; кожени туника и панталон, подплатени с вълна — есента бе напреднала вече. Единственото украшение на облеклото беше шлем от кожа и обработен метал, чийто заострен край с инкрустиран цветен камък се спускаше ниско над челото. Цила свали шлема си и тъмните коси се спуснаха на вълни до кръста й. Цила беше младо, хубаво и силно момиче. От майка си — номадката — имаше този висок ръст и тази сила. От баща си — един прогонен от куполите безимен — беше наследила някои физически и морални черти, които смекчаваха донякъде грубата и дива природа.
Два часа след съгледвачите стадото се появи в далечината; следваха го покритите каруци. Те се наредиха в широк кръг, сред който се настаниха хората, овцете и козите. Всички бяха изморени, но денят не беше отишъл напразно. Сутринта се натъкнаха на руини с богата плячка: чудновати предмети, повечето непознати, антични консервени кутии, които, ако не бяха повредени, щяха да бъдат много ценни, и цяла реколта жито, затворено в метални бидони.
Единствено изчезването на Ксуан само помрачаваше общата радост. Ксуан беше научил и знаеше толкова неща, че благодарение на него племето живееше далеч по-добре от другите скитници.
Именно той беше превърнал едно от чергилата в парник, където растеше гигантски лишей — основната храна на племето. Пак той беше измайсторил акумулатори за слънчева енергия, да ги топли и да им свети. Безименният — неговият баща — му беше предал част от знанията на куполите, а той ги бе поставил в служба на номадите.
Зорги влезе в каруцата и се смути от сцената, на която стана свидетел. Цила хлипаше на рамото на майка си, която като всяка истинска номадка плачеше с неподвижно каменно лице.
Зорги шумно се покашля, за да съобщи за себе си.
— Цила! Конят на брат ти току-що пристигна без ездача си!
Двете жени се изправиха. По грубото лице на майката се появи нервен тик. С блеснали в сълзи очи Цила викна:
— Сукама не би изоставил Ксуан жив! Или е мъртъв, или безименните са го отвлекли!
— Мисля, че е бил отвлечен — каза мрачно Зорги. — Вулф също се върна. Ако Ксуан беше умрял, той щеше да остане при тялото му…
— Благодаря, че ме предупреди, Зорги, но какво ще стане с нас без брат ми?
— Ще събера Съвета и ще поговорим.
В нощта, оттеглил се на тишина, Съветът се готвеше да заседава около огън от сухи изпражнения и слама. С натежало сърце Цила се отправи натам.
Седна до Зорги и обсъждането започна с кратко изложение на главатаря на номадите:
— Конят и кучето на Ксуан се върнаха без стопанина си. Те пристигнаха от север и по умората им може да се съди, че идат отдалече…
— Трябва да се е въртял много около куполите! — каза една жена.
— Като Ито преди година! — добави друга.
— Ито не го търсихме толкова много! — забеляза сурово един старец.
— Никого не сме търсили тъй дълго! — отсече Зорги. — Но и никой не е бил тъй нужен както Ксуан…
Одобрителен шепот се надигна и старецът тъжно поклати глава.
— Всички съжаляваме за сина ти, Арко! И още жалим…
Цила използва момента да атакува:
— Искам търсенето да продължи! Трябва да намерим Ксуан!
Чуха се учудени гласове, а после Зорги отговори:
— Разбираме мъката ти, Цила. И нашата не е малка. Но какво можем да направим? Да продължим, значи да рискуваме племето! Брат ти не би искал това!
— Кой говори за цялото племе? — отвърна Цила с жар. — Ако само трима или четирима ме придружат, сама ще вляза в куполите и ще намеря Ксуан…
Викнаха възмутено:
— Невъзможно! Ще ги хванат! Роботите ще ги убият!
— Почакайте! Оставете ме да обясня! — помоли Цила.
С един жест само Зорги ги накара да млъкнат и момичето заговори:
— Баща ми имаше план на южните куполи и на достъпа до тях. Току-що ги прегледах… Между външните куполи има непрестанно движение на частни глисери. В някои часове и по-точно вечер това движение става толкова голямо, че за да облекчат градските порти, цели потоци от превозни средства заобикалят през пустинята — понякога навлизат с по десет километра навътре и там изчакват. Макар че никой номад не се е приближавал тъй близко до куполите, без да изчезне, смятам, че една малка съобразителна група ще успее, ако действува предпазливо. И после, такива опити не е имало и безименните едва ли са нащрек!
— Добре! Приемам, че си се доближила до колоната глисери… А после?
— А после, Зорги, ето какво! Изчакваме някой отделен глисер, последния, превземаме го — знам как да се справя — сядам на мястото на безименния… Другите се връщат в племето!
— Едва ли ще влезеш жива в куполите, и ако все пак успееш, да намериш Ксуан и да излезеш…
— Каквито и да са шансовете да изляза оттам, готова съм да опитам всичко, за да доведа Ксуан! Ако не искате да ми помогнете, ще отида сама!
— Това е самоубийство!
— Цила е полудяла!
Въпреки не дотам окуражителните викове, девойката почувствува, че смелият й проект съблазни някои от номадите и неколцина от най-будните младежи я слушаха с интерес. Един реванш над безименните, колкото и малък да е той, не е за пренебрегване. Цила се обърна към тях:
— Игал, Марко и ти, Ло! Елате! Имам нужда от помощ само докато пленя глисера.
В очите им прочете, че са готови да я последват. Дали заради Съвета се колебаеха? Дисциплината не е най-голямата добродетел на номадите! Опасността и трудността да оцелееш в пустинята ги обединяваха, но повече от всичко те обичаха онази горчива свобода. Тогава? Ако радостта да се бият ги беше вече пленила, защо се колебаеха още и се вслушваха внимателно в доводите на Зорги? Изведнъж разбра.
— Слушайте, зная какво ви спира! Семействата ви ще бъдат лишени от помощ и от коне през тези три дни… Баща ти е стар, Марко… Имаш жена, Ло. Майка ми ще остане сама може би доста дълго време. Давам ви една трета от нашия фураж и две овце за Марко и Ло. Не повече — майка ми ще има да храни още три коня, като се върнете.
Свита в тъмното, Хан смръщи лице. Ако приемеха, тя и Цила ставаха пълни бедняци!
„Но какво значение, щом Ксуан ще се спаси!“
