— Преди да започна да ти разказвам за лунатиците, добре е да знам какво знаеш за исляма. Ще спести време и на двама ни.
— Не научих много в академията — каза Милър. — Но след единайсети септември започнах да чета.
— Разкажи ми за три минути какво си научил — каза мъжът с плитките.
— Говориш сериозно, така ли?
Мъжът кимна.
— Например кога е роден Мохамед? И къде?
— През 570 година в Мека.
— А какво знаеш за корана?
— Дал му го е архангел Гавраил, първата част от корана, в пещерата Хира през 610 година. И тогава той станал пророк.
— Нещо като Джоузеф Смит за мормоните, нали така? — запита Бритън с усмивка.
— И аз си помислих същото — каза Милър и се усмихна в отговор.
— Каква е дефиницията за „ислям“?
— „Подчинение на Бога“ — каза Милър. — Мюсюлманин е този, който се подчинява на Аллах.
— Точно като добрите баптисти, нали? Ти християнин ли си, Милър?
— Аз съм презвитерианец.
— Жалко. Ако беше новопокръстен християнин, може би щеше да ти е по-лесно да проумееш как човек, израснал в Северна Филаделфия, в къща като онази, в която се срещнахме, и е приел по-късно исляма, се чувства по отношение на мюсюлманската вяра.
Милър не отговори.
— Коя е първата заповед за един мюсюлманин? — запита Бритън.
— Няма друг Бог, освен Аллах… и Мохамед е неговият пророк.
— А колко са Божиите заповеди?
— Пет. Първата вече я казахме, втората са всекидневните молитви, при които челото трябва да докосва земята. Третата касае Рамадана…
— А какво е Рамадан? — прекъсна го Бритън.
— Деветият месец от мюсюлманския календар. Последната година, 2004, е започнала през октомври. Мисля, че на пети октомври.
Бритън направи жест, с който искаше да подскаже, че иска повече информация.
— Той е дълъг колкото лунния месец — продължи Милър. — Не се яде, не се пие, не се пуши, не се прави секс през деня. Денят започва, когато можеш да различиш бял от черен конец на дневна светлина, и завършва с молитва и ядене, което се нарича
Бритън кимна.
— А четвъртата заповед? — запита той.
— Да се дава милостиня. Петата е да се отиде на покаяние в Мека.
Бритън отново кимна.
— Разкажи ми за Джихад — каза той.
— Свещена война — каза Милър. — Води се срещу терористи и държави, управлявани от немюсюлмани.
— Това е съвременното тълкувание, което е особено удобно на талибаните и другите като тях. Но няма нищо общо с оригиналното значение и проповедите на пророка.
— Да, така е. Джихад датира от времето на Мохамед. Когато умрял, през 632, мюсюлманите владеели Арабския полуостров. Пред следващите сто години мюсюлманите завладели Средния изток, а ислямът се разпространил от Афганистан до Испания.
— Добре — каза Бритън. — Викторината свърши. Не си учен, запознат с исляма, но не си и напълно невеж по отношение на това, с кого си имаш работа, като повечето хора от твоята среда.
— Моята среда? Армията, искаш да кажеш?
— Не. Разузнаването и отделите за борба с тероризма. Ти може и да си войник, но в момента не си тук, за да строиш войниците и да ги накараш да маршируват по „Броуд стрийт“.
— Тук съм, както ти казах и в онази сграда на „Броуд стрийт“, защото имаме причина да вярваме, че група терористи от Сомалия са отвлекли самолет и имат намерение да го разбият в Камбаната на свободата и, още повече, имаме причина да вярваме, че съществува връзка между тях и мюсюлмани от Филаделфия. Може ли вече да минем на въпроса? Ти каза, че знаеш нещо.
— Гледал ли си филма „Зората на Черния ястреб“? Чел ли си книгата? Могадишу?
Милър кимна.
„И книгата, и филмът бяха добри. Дали да кажа на Бритън, че Черния ястреб е член на Сто и шейсети въздушен полк на Специалните части и че лейтенант Х. Ричард Милър летя на хеликоптер «Черния ястреб» за сто и шейсети път точно в Сомалия?“
— Книгата е написана от човек, който работи за „Филаделфия Инкуайърър“.
— Знам. Свършил е добра работа.
— Като влачеха телата на американските войници по улиците, реакцията на някои от тукашните мюсюлмани беше, че това е по волята на Аллах и е крайно време да се случи. Това шокира ли те?
Милър поклати глава.
— И тогава някои от лунатиците, които нямат никаква представа откъде точно в Африка произлизат, както ти и аз впрочем, започнаха да твърдят, че са от Сомалия. Абсолютни глупости, разбира се, но впечатлиха братята. После, като видяха, че това има ефект, те доукрасиха историята. Установиха връзки със Сомалия и те казаха, че ние, мюсюлманите, трябва да отидем там. Парите бяха събрани по различни начини — някои бяха дадени като милостиня, църквата събра малка сума, обраха няколко квартални магазина, няколко дребни търговеца на наркотици, проститутки и така нататък — купиха самолетни билети, получиха паспорти и заминаха.
— Ти каза ли на някого за това?
— Написах доклад. След две седмици ФБР пожелаха да говорят с мен. И така, „арестуваха“ ме, както днес направиха с теб, и разговарях с двама мъже от ФБР в стаята за разпити. Казах им какво става, а те се засмяха и отговориха, че, първо, лунатиците не могат да стигнат до Сомалия, и, второ, че дори да стигнат там, местните въобще няма да разговарят с тях, а най-много да им прережат гърлата и да откраднат онова, което носят.
— И така, какво се случи?
— Всички тукашни лунатици заминаха за Сомалия. Но никой от тях не говори арабски, още по-малко езика, който се говори в Сомалия. След като ФБР ме накараха да се замисля за това, реших, че няма да стигнат по-далеч от Кения или Етиопия, ще разберат какво всъщност представлява Сомалия и ще решат да се върнат при тукашните курви. Кой ще разбере, в крайна сметка, че са отишли в Сомалия? Или пък, като стигнеха там, наистина щяха да намерят смъртта си от ръцете на „лошите момчета“.
— Но какво се случи в действителност?
— Не знам — каза Бритън. — Точно тогава съпругата ми се канеше да роди нашия първи син, така че аз прекарах почти година в затвора Кемп Хил, Пенсилвания.
— Моля?
— Заловиха ме при въоръжен грабеж, осъдиха ме на четири години и бях изпратен в затвора в Кемп Хил, близо до Харисбърг. Когато „не слушах“, което се случваше често, ме затваряха в изолатора, откъдето тайно бях прехвърлян в багажника на някой автомобил. Така успявах да прекарам по две седмици със съпругата си, имахме прекрасен апартамент в Харисбърг, преди да ме върнат обратно. После се произнесоха, че страдам от сериозно душевно разстройство.
— Исусе Христе! — каза Милър.
— Както и да е, мина почти година, преди да се върна в джамията.
— Не разбирам — призна Милър.
— Джамията нае наистина добър адвокат, който да оспори присъдата ми. Той често идваше в Кемп Хил, което означаваше, че трябва тайно да се връщам в затвора, за да се видя с него. Той ме посещаваше всеки
