По заповед на президента

хората и вън.

„Делта Форс“ се преместиха в стария затвор.

Повечето от членовете на „Делта Форс“, които бяха, разбира се, каймакът на Специалните части, мислеха, че преместването им в стария затвор не само е забавно, но също така успешно държи офицерите от форта на разстояние и им пречи да надничат във всекидневния им живот.

Никой не биваше допускан в отделението на „Делта Форс“ без специално разрешение и много малко старши офицери имаха правомощия да издават такова разрешение и, като правило, те питаха офицерите на „Делта Форс“, преди да го издадат.

От мястото си в караваната, майор Кастило, който също беше прекарал известно време в помещенията на Специалните части във Форт Браг, въобще не се изненада, че вижда висок и мускулест подполковник със зелена барета на главата и оръжие на рамо, да стои от вътрешната страна на външната ограда, нито от това, че вратата е затворена.

Прожекторите разпръсваха дълбокия мрак и благодарение на тях се виждаха табелите, които висяха на оградата на всеки двайсет крачки. Надписите гласяха:

НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ ДО ОГРАДАТА

ЗАБРАНЕНА ЗОНА

ОХРАНАТА ЩЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Кастило слезе от караваната, отиде до външната ограда и отдаде сковано чест. Високият офицер също отдаде чест, но небрежно.

— Подполковник Фортинот? — запита Кастило.

Високият офицер кимна едва доловимо.

— Сър, казвам се Кастило…

— Останете на мястото си, майоре — каза подполковник Фортинот. — Това е забранена зона. Имате нужда от писмено разрешение, за да влезете тук. Имате ли такова разрешение?

— Не, сър, нямам.

Подполковник Фортинот посочи капитан Брустър.

— Вие ли позвънихте на дежурния офицер и помолихте за присъствието ми тук?

— Да, сър.

— Вие ли сте помощникът на генерал Гонзалес?

— Да, сър.

— Тогава, би трябвало да знаете кое е разрешено и кое — не. Мисля, че можете да разчитате на това, че генерал Гонзалес ще докладва за този инцидент. Лека нощ, господа.

Той се обърна и тръгна с маршова стъпка към вътрешната врата.

— Подполковник! — извика Кастило. — Преди да минете през вратата, с уважение предлагам да ме изслушате.

Подполковник Фортинот продължи да върви.

— Сър! — извика Кастило. — Посветен съм в операцията на „Грей Фокс“, която се провежда в момента.

Подполковник Фортинот спря, обърна се и се върна обратно при оградата. Гледа известно време замислено и внимателно Кастило.

— Майоре, нямам никаква представа за какво говорите. „Грей Фокс“? Никога не съм чувал нещо подобно.

После се обърна с явното намерение да се прибере в помещенията. Показа се широкоплещест плешив цивилен, облечен в червено поло и панталони в цвят каки и въоръжен.

— По дяволите, помислих си, че това си ти! — извика Виктор Д’Алесандро, вече пенсиониран. — Как си, Чарли, по дяволите?

— Здравей, Вик! — извика Кастило.

Д’Алесандро мина през вътрешната врата във външния двор и тръгна към външната врата, която се отвори, когато той приближи.

Отиде при Чарли, гледа го внимателно един дълъг миг и каза:

— Изглеждаше по-добре с брада. Какво, по дяволите, правиш тук?

После прегърна Кастило и го вдигна от земята.

— Предполагам, мистър Д’Алесандро, че познавате този офицер? — запита подполковник Фортинот.

— Дяволски си прав, подполковник! — каза Д’Алесандро и пусна Кастило на земята. — С Чарли се познаваме отдавна. Последното, което чух за него, е, че е във Вашингтон, за да се научи да се държи като подполковник.

— Нещо такова, Вик — каза Кастило и се засмя.

— Майорът няма разрешение да бъде тук — каза Фортинот.

— Вече има — каза Д’Алесандро и се обърна към Чарли. — Накараха ме да се пенсионирам, когато се върнах от Афганистан, Чарли. Сега съм директорът на охраната на бившия затвор. Дошъл си в неподходящ момент, Чарли, но като те познавам, това не е изненада, защото в момента провеждаме операция на „Грей Фокс“.

— Точно затова съм тук, Вик — каза Кастило. — Аз подадох информацията, която сложи началото на всичко това.

— Отново казвам, че като те познавам, никак не съм изненадан. И така, от какво имаш нужда?

— Имаш ли връзка с генерал Макнаб?

— Данни, образ, глас. Не можеш да си представиш с какво ни снабди твоят приятел Кейси.

— Бих искал да говоря с него — каза Кастило.

— Няма проблеми. Мисля, че все още имаме отворена линия. Хайде, ще видим. — После му хрумна нещо друго и посочи капитан Брустър. — Кой сте вие, капитане?

— Казвам се Брустър.

— Помощникът на Гонзалес?

— Да, сър.

— Ще ви пусна и двамата. На моя отговорност.

Сега за първи път Кастило забеляза, че в дясното ухо на Д’Алесандро има нещо като слухов апарат и че едва забележима жица влиза в яката на полото му. Под полото очевидно имаше микрофон.

— Сър — обърна се Кастило към подполковник Фортинот, — мога ли да предложа и вие да дойдете с нас?

Подполковник Фортинот кимна едва забележимо и последва Д’Алесандро, Кастило и Брустър във вътрешния двор. И двете врати се затвориха след тях и те тръгнаха към едноетажната тухлена сграда, която някога беше затворът на Форт Браг.

Д’Алесандро ги поведе по коридор към врата, охранявана от сержант, който държеше оръжието си като ловна карабина.

— Те са с мен — каза Д’Алесандро, после добави в микрофона под полото си: — Отворете проклетата врата!

Чу се шумът от дръпването на тежко резе и вратата се отвори.

Стаята беше квадратна, около двайсет и пет на двайсет и пет фута. В центъра имаше много голяма правоъгълна маса, край която можеха да седнат вероятно двайсетина души. До нея седяха шестима души. По стените имаше карти и монитори, на които също бяха изобразени карти на различни части на света, включително на района около Абеше, Чад. Имаше и редица от двайсет и четири инчови монитори, които показваха района във и около вътрешния и външния двор. Виждаше се и караваната, с която бяха дошли.

В далечния край на масата седеше капитан. Д’Алесандро отиде и седна до него, след което направи знак на останалите да се настанят по столовете.