Генерал Чанси кимна и се усмихна леко. Не беше разменена нито дума повече, докато Д’Алесандро, след като се обади по телефона, закрепен за стената, не каза:
— Самолетът на Макнаб се е приземил.
Кастило гледаше от хангара как огромният „Глоубмастър С–17“ се носи бавно и величествено по пистата. Шофьорът на влекача, който беше точно зад вратите на хангара, запали двигателя.
Човекът на пистата подаде сигнал на самолета да спре и да изгаси двигателите. Самолетът спря, но пилотът не изключи двата двигателя. Едната врата в корпуса се отвори и слязоха двама мъже.
Единият беше генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, облечен в маскировъчна униформа с пустинен камуфлаж и зелена барета на главата. Вторият мъж беше облечен в пилотската униформа на Военновъздушните сили. Отиде при човека на земята, който подаваше сигналите, и заговори тихо с него. Той пъхна стрелките под мишница и направи знак с ръка на шофьора на влекача, който го изкара от хангара.
Когато влекачът стигна до човека със стрелките, той се качи и седна на задната седалка. Влекачът тръгна по пистата, самолетът го последва.
Офицерът от Военновъздушните сили заподтичва след генерал Макнаб и се изравни с него пред вратите на хангара.
Кастило отдаде чест. Макнаб върна жеста.
— Простете ми, че го споменавам — каза Макнаб, — но не трябваше да правиш това. Тъкмо казвах на полковник Торине каква чест е за нас да имаме
Кастило се почувства като глупак заради това, че беше отдал чест, но го беше направил по инстинкт. Усети още, че в тона и думите на Макнаб има и още нещо, освен сарказъм.
— Добре дошъл у дома, сър — каза Кастило.
— По дяволите, посрещат ни
— Добро утро, генерале.
— Имаш ли сигурно място за нас, Вик? — запита Макнаб.
Д’Алесандро посочи вратата на вътрешния офис.
— Добре, да отидем да си разказваме военни истории — каза Макнаб. — Д’Алесандро, Торине, генералите и, разбира се, мистър Кастило.
Фернандо погледна Чарли, без думи.
„Фернандо ще остане тук с помощниците? Няма начин!“
— Освен ако няма някаква причина това да не може да стане, бих искал мистър Лопес да е с мен — каза Чарли.
— Да, сър, разбира се — каза Макнаб и подаде ръка. — Казвам се Макнаб, мистър Лопес.
„«Да, сър?» За какво е всичко това, по дяволите?“
— Как сте, сър? — запита Фернандо.
— Канех се да го убия, генерале — каза Д’Алесандро, докато прекосяваха хангара. — Чарли му е казал всичко.
— Изчакай, докато вече няма да имаме нужда от него — каза Макнаб.
Офицерът от Военновъздушните сили, който беше всъщност полковник Торине, се усмихна и поклати глава.
Като влязоха в офиса, Макнаб седна зад бюрото, а Д’Алесандро затвори вратата.
— Заради мистър Кастило и мистър Лопес — започна Макнаб, — ще кажем, че полковник Торине е командир на Седемнайсети въздушен ескадрон в Чарлстън, Южна Каролина. Преди да го повишат, той отговаряше за „С–22“ тук. Не можахме да намерим кой друг да пилотира „С–17“ и трябваше да го направи самият Торине.
Торине подаде ръка на Кастило.
— Наистина ли сте били най-лошият помощник на генерал в армията? — запита той с усмивка.
— Щом генерал Макнаб казва така, сигурно е истина, сър — каза Кастило.
Торине и Фернандо също си стиснаха ръцете.
— Вашият самолет ми харесва, мистър Лопес — каза той.
— Благодаря ви — каза Фернандо.
— Ако обичате, мистър Кастило — каза Макнаб, — запознайте ни с онова, което сме пропуснали. Генерал Нейлър си е генерал Нейлър, не ни каза нищо и все още сме в тъмното, така да се каже.
„Защо се обръща към мен с «мистър Кастило»? Всички знаят, че съм майор.“
— Самолетът, който търсихте в Абеше, сър, е отвлечен, почти сме сигурни в това, от група терористи от Сомалия, които се наричат „Свещеният легион на Мохамед“…
— Името нищо не ми говори — прекъсна го Макнаб. Погледна останалите, които поклатиха глави.
— Те имат намерение да го разбият в Камбаната на свободата във Филаделфия.
— Откъде имате тази информация, мистър Кастило? — запита Макнаб.
— От руснак, търговец на оръжие. Едно от имената, с които се подвизава, е Александър Певснер. Друго име, което използва, е Васили Респин.
— Познавам господина и по двете му имена. Истински негодник — каза Макнаб. — Това ми звучи като фантазия от шпионски роман. Къде получи информацията?
— От самия Певснер във Виена.
— И защо той ти е дал информацията? Не ми казвай, че е от алтруизъм.
— Не иска да привлича вниманието. Или, с други думи, иска да отвлече вниманието от себе си, за да се занимава спокойно с бизнеса си.
Макнаб изсумтя.
— Както и да е — продължи Кастило, — последното, което научихме, е че самолетът, пребоядисан и с отличителните знаци на „Еър Суринам“, е видян за последен път в Нджамена, Чад, след полет от Хартум. Но в Хартум няма регистриран полет на „Еър Суринам“ за последните шест месеца.
— Това би могло да стане — каза полковник Торине и направи жест с пръсти, който имитираше даването на подкуп.
Кастило не отговори, а продължи:
— Самолетът заредил гориво и отлетял с план на полета за летище „Муртала“ в Лагос, Нигерия. И никога не стигнал там.
— И къде, мислиш, че е? — запита полковник Торине.
— Кенеди мисли, че е в Южна Америка — каза Кастило.
— Кенеди? Кой е Кенеди? — прекъсна го генерал Макнаб.
— Човекът на Певснер. Американец. Бивш агент на ФБР — каза Кастило.
— Първото му име Хауърд ли е? — запита Макнаб.
Кастило кимна.
— ФБР го търсят, доколкото знам — каза Макнаб. — Тук идва човек от ФБР и ни помоли, ако разберем къде е, да им кажем.
— Това е съвсем друга история, сър, но видях досието му. Не е обвинен в нищо.
— И се ползва с добрите препоръки на Певснер, сигурен съм? — запита Макнаб.
Кастило не отговори.
— Къде в Южна Америка — запита Макнаб.
— Не съм сигурен, че самолетът би могъл да стигне до Южна Америка от която и да е точка на западното крайбрежие на Африка — каза полковник Торине. — Каква е конфигурацията на самолета?
— Излязъл е от пътническата служба на „Континентал Еърлайнс“ — каза Кастило. — Икономичен на гориво, 189 места.
— Това вероятно означава конфигурацията за кратки полети — каза полковник Торине и извади компютър с размери, позволяващи да се събере в джоб, от джобчето на ръкава на пилотския си костюм. Започна да натиска клавишите със специална игла. — Обикновено това означава максимум около 8 000 до 8
