— Не ми приличаш на човек, който би пил портокалов сок или сок от грозде — каза тя. — Добре ли е?
— Можеш да четеш мисли — каза той. — Което вероятно ще ми докара беди.
Тя се усмихна, но не отговори директно.
— Позволи ми да стана, за да отида там, където беше ти — каза тя. — А после можеш да седнеш. Ако искаш, заеми моето място.
(ТРИ)
Международно летище Франкфурт
Франкфурт на Майн, Западна Германия
09:00, 2 юни 2005
Когато „Луфтханза 767“ се приземи на международното летище във Франкфурт — за което той винаги мислеше като за „Райн-Майн“, както то беше известно сред американския военен персонал, — Кастило си спомни, малко болезнено, първия път, когато беше дошъл тук преди двайсет и четири години, когато беше едва дванайсетгодишен.
Беше се сбогувал с майка си три часа преди това. Беше разбрал, че тя е много близо до смъртта и не иска той да види последните й дни. Но му беше наистина трудно да я остави — и двамата знаеха, че си казват последно сбогом.
Ото Гьорнер го беше взел, заедно с баба му и дядо му, от Бад Херсфелд с мерцедеса на майка му. Майор Нейлър, съпругата му, полковник Лустръс и неговата съпруга ги бяха посрещнали във фоайето за ВИП-пътници на „Пан Американ“. С тях беше и човек от американското консулство, за да се увери, че нещата ще протекат гладко. Това беше първото доказателство за онова, което майка му беше казала за дядо му. Той наистина беше „човек с влияние“.
Семействата Нейлър и Лустръс му казаха, че ще се видят с него в Америка. Не им беше повярвал. Ото го беше накарал да обещае, че ще пише и че може да се обади по телефона всеки път, когато има нужда да поговори с някого. Мисис Нейлър и мисис Лустръс го бяха целунали. Майор Нейлър го беше прегърнал здраво през раменете. Ото му беше стиснал ръката. А после той, баба му и дядо му се бяха качили на автобуса, който щеше да ги закара до отделението първа класа на самолета. Този самолет беше не само най- големият, който Карл беше виждал, но и първият, в който се качи.
Беше втренчил поглед през прозореца, бореше се със сълзите, докато самолетът се придвижваше към пистата, а после гладко излетя. Беше изненадан за колко кратко време Германия изчезна под тях.
Пат Уилсън отиде с Кастило, за да наеме кола. Тя трябваше да пристигне в Берлин, така му беше казала. И това беше наистина най-краткият маршрут за нея — дори това да означаваше да чака два часа във Франкфурт, за да смени самолетите, щеше да стигне в Берлин по-бързо, отколкото ако беше чакала директен полет Далас — Берлин или Ню Йорк — Берлин.
Бяха си разменили телефонните номера и си бяха обещали да се чуят, когато някой от двамата посети града на другия — „Форбс“ се публикуваше в Ню Йорк. Той имаше намерение да й се обади следващия път, когато му остане малко свободно време в Манхатън, но номерът, който й даде, беше на телефонния секретар в апартамента му в „Мейфлауър“. Никога не отговаряше, винаги изчакваше включването на секретаря. А той съобщаваше, на немски и английски, че хер Карл фон унд зу Госингер е извън града, но ще върне обаждането веднага щом може, ако обаждащият се остави име и телефонен номер след сигнала.
Не искаше да се види с нея във Вашингтон. Тя беше журналист, а в живота му имаше прекалено много неща, които можеха да възбудят любопитството й.
Да я види в Ню Йорк, беше нещо различно. Или на всяко друго място с изключение на Вашингтон. Може би той случайно щеше да се озове на някое място, където я зовеше журналистическият дълг.
Докато потегляше в наетия „Опел Капитан“, Кастило с изненада осъзна, че наистина иска да види отново Патриша Уилсън.
(ЧЕТИРИ)
Изпълнителните офиси на „Тагес Цайтунг“
Фулда, Хесе, Западна Германия
10:45, 2 юни 2005
Кастило пое по магистрала А66 към Шултхайм, където зави и пое по магистрала 40, продължи по нея, докато стигна до главно шосе А7, което водеше към Фулда. Щом излезе от натовареното движение във Франкфурт, пътуването се оказа приятно за него. Стрелката непрекъснато показваше малко над 120 км/час, което беше едновременно достатъчно бързо и безопасно, тъй като по магистралата нямаше много завои. Той поддържаше тази скорост, а край него минаваше непрекъснато поток от автомобили, предимно марка „Фолксфаген“, макар понякога да преминаваха и автомобили „Ауди“, „Порше“ или „Мерцедес“.
Каза на едрия бодигард, който най-вероятно беше бивше ченге и охраняваше входа на „Тагес Цайтунг“, че името му е Госингер и че има уговорена среща с хер Гьорнер, което не беше съвсем вярно, но му осигури достъп до паркинга.
Докато влезе в сградата, която беше построена в края на деветнайсети век, разрушена по време на Втората световна война, а после построена наново, и се изкачи по огромното стълбище, което водеше към офиса на Ото, той вече стоеше на стълбите и го чакаше.
Ото Гьорнер беше от Хесен, но изглеждаше като жител на Бавария, и то така, както ги изобразяват на пощенските картички. Едър и дебел, с червени бузи, излъчващ
—
„Искаш да кажеш, че сам щеше да дойдеш да ме посрещнеш.“
— Наех кола, няма проблем — каза Кастило.
Ото го прегърна през раменете, когато Кастило застана на върха на стълбите, а той го прегърна кратко, след което двамата влязоха в офиса.
Двете жени и мъжът във външния офис се изправиха при влизането им. Кастило им се усмихна и се здрависа с всеки от тях. Те знаеха кой е и мислеха, че знаят с какво се занимава. Той беше собственикът и вашингтонският кореспондент на вестниците на семейство Госингер. Което за тях означаваше, че той е обикновен плейбой.
Ото го последва в офиса и му махна с ръка да седне на един от кожените фотьойли, обърнати към бюрото му.
— Всъщност тъкмо мислех за теб — каза Ото.
— Поласкан съм.
— Току-що получих месечната ти сметка от „Мейфлауър“ — каза Ото. — Трябва да дойда да те видя и да разбера за какво харчиш всичките тези пари.
— От друга страна, ти не ми плащаш заплата — каза Кастило. — Не бива да го забравяме. Особено след като ме изпращаш на целия този път до Африка.
— Там ли те изпращам?
— Аха.
— И каква е тази история? — запита Ото, после сам си отговори: — Изчезналият самолет?
Кастило кимна.
— Всъщност следя дългите и заплетени репортажи на „Ройтерс“ — каза Ото. — И мисля, че дори публикувахме кратко и сбито резюме в неделното издание.
— Историята изглежда интересна — каза Кастило.
— Смея ли да се надявам, че ще изпратиш нещо, което бихме могли да използваме?
