— Освен ако не ме изяде някой лъв или канибал, мисля да изпращам репортажи всекидневно.
— Кога искаш да заминеш?
— Имам запазено място за самолета на „Бритиш Еъруейз“, който излита от „Хийтроу“ в седем и трийсет утре вечер и ще пристигне в Луанда в четири и десет на следващата сутрин.
— И ще те изпратим с първа класа, нали?
— Полетът е дълъг, Ото.
— А знаеш ли, че ще имаш нужда от виза?
— Получих такава в Щатите. Един от служителите в консулството просто не можеше да направи повече за мен.
Ото изсумтя.
— И не можеш ли да останеш тук поне два дни? — запита той.
— Бих искал, Ото, но…
Ото сви рамене. Нито дума, нито дори една дума не беше произнесена между тях за онова, с което се занимаваше Кастило. Но това не означаваше, че Ото не знае. Той беше много интелигентен и изключително способен журналист. Знаеше, но никога не задаваше въпроси.
— Това е в Луанда, Ангола, нали така? — запита Ото.
Кастило кимна.
— Искаш ли да уведомя нашето посолство за отиването ти там?
— Може да ми бъде от полза.
— Имаш ли билет до Лондон?
— Не. Нямам и резервация за хотел в Луанда.
Ото вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си и каза на фрау Шрьодер да се погрижи хер Госингер да стигне до „Хийтроу“ навреме за полета си до Луанда в 7:35 следващата сутрин и да му намери и място за отсядане, а когато свърши с това, да изпрати съобщение до немското посолство в Луанда, Ангола, за да ги уведоми, че хер Госингер ще пристигне в страната и че трябва да му се отдаде дължимото уважение. И да отмени всичките му ангажименти за останалата част от деня, защото той и хер Госингер ще отидат до Бад Херсфелд, и че тя може да се свърже с него в колата му или в Къщата в гората.
— Ще отидем до Бад Херсфелд, нали? — запита Кастило, когато Ото затвори.
— Искам да видиш кръщелника си, както и другите деца.
— Добре — каза Кастило и се усмихна. — Трябва да ти предам поздравите на Фернандо.
Това не беше вярно, разбира се. Но ако беше казал на Фернандо къде ще отиде, Фернандо щеше да каже: „Предай поздравите ми на Ото.“
— Аз съм също кръстник на едно от децата на Фернандо. Казва се Хорхе.
— Как е Фернандо?
— Е, мисля, че все още израства — каза Кастило. — Добре е. Работи много.
— Искаш ли да хапнеш нещо, преди да тръгнеш? — запита Ото.
— Закусих обилно в самолета, благодаря.
— А как е баба ти?
— Много добре, благодаря. Прекарва по-голямата част от времето в хасиендата, но не са много нещата, които й убягват. Видях я само преди два дни.
— Ще й предадеш ли сърдечните ми поздрави, Карл?
— Разбира се.
Когато на излизане минаха през външния офис, Ото се обърна към Кастило и каза:
— Дай ми ключовете за наетата кола, Карл.
— Защо?
— За да може някой да я закара до агенцията. Няма смисъл да плащаш за нея, щом няма да я използваш. — Той направи пауза, хрумна му нещо и добави: — Освен ако няма някаква причина, поради която да не мога да те откарам до летището?
„Бих предпочел да не го правиш. Но как бих могъл да ти откажа?“
— Пътуването до Франкфурт и обратно е дълго.
— Добре. Така ще можем по-дълго да сме заедно.
— Оставих багажа си в колата — каза Кастило.
— Фрау Шрьодер, ще оставим ключовете на взетата от Госингер кола под наем на охраната — нареди Ото. — Нека някой се погрижи за нея.
Колата на Ото беше черен „Мерцедес S600“, голяма, с двигател V–12. Кастило знаеше, че тя е собственост на една от компаниите. Тя осигуряваше превоз на служещите и разноските минаваха за служебни, не бяха част от облагаемия доход на Ото.
През шестте дни, в които Фернандо Кастило беше в Германия, за да се запознае с внука си и да го отведе у дома, той беше опознал достатъчно Ото Гьорнер, който управляваше компанията, откакто Херман Вилхелм фон унд зу Госингер и синът му Вилхелм — дядо и чичо на Кастило — бяха загинали на магистралата, беше преценил правилно способностите му и беше стигнал до извода, че той може да остане начело и за по-нататък.
Дядото каза на Карлос години по-късно — когато се беше прибрал у дома в навечерието на Коледа през последната си година в „Уест Пойнт“ и оставаше малко време до навършването на двайсет и първата му година, — че е накарал да разследват Ото възможно най-бързо. Дядо му беше казал, че не може да вярва само на очите си и не може да прецени правилно характерите, ако няма факти, които да го подкрепят.
Ото очевидно беше устоял на внимателното разследване, защото оттогава управляваше всичко.
Въпросът с имението беше по-сложен. Херман фон унд зу Госингер имаше намерение да остави Къщата в гората и двайсет и пет процента от другата си собственост на дъщеря си. Останалата част от имението трябваше да остане на сина му.
Но, по воля на съдбата, Вилхелм беше умрял първи в онзи черен „Мерцедес“, а съдът още не беше взел окончателно решение, когато умря и Ерика фон унд зу Госингер.
— Типичната абсурдност на немците, Карлос — беше му казал дядо му. — Всички знаят, че цялата собственост трябва да остане за теб, защото си единственият жив наследник. Чичо ти нямаше нито съпруга, нито деца. Това означава, че собствеността му трябва да премине върху най-близките му живи роднини — дядо ти и майка ти. Нейното завещание оставя всичко на теб. Ако дядо ти беше умрял първи в онази катастрофа, имението щеше да бъде разделено според указанията в завещанието му. Но тъй като чичо ти вече беше мъртъв, неговото наследство трябваше да отиде при майка ти. Но ако чичо ти беше умрял първи, неговото наследство щеше да бъде разделено между най-близките му роднини — баща му и майка ти. Но тъй като баща му беше мъртъв, то трябваше да отиде при майка ти, която вече те е посочила за свой единствен наследник. Бяха необходими петдесет адвокати, пет години и Господ знае колко съдии, както и много пари, за да бъде разплетен този случай, макар да нямаше никакво значение кой съд какво е решил. Естествено е ти да получиш всичко, когато навършиш двайсет и една. А това ще се случи на тринайсети февруари.
— И какво ще правя с наследството? — беше запитал Карлос.
— Ако си умен, ще продължиш онова, на което сложих основите заедно с Ото Гьорнер. Той получава добра заплата, доста облаги, включително ползването на къщата в Бад Херсфелд, кола и разплащателна сметка в „Американ IRS“, която няма да му позволи да открадне и да се измъкне, плюс процент от печалбата. Той работи много и упорито, честен е и много умен. Ще продължавам да държа нещата под око вместо теб, ако искаш.
И той го беше правил, докато беше жив.
Сега семейната адвокатска къща държеше под око нещата в Германия и Фернандо, който беше получил адвокатска степен след операция „Пустинна буря“ по съвет на дядо си, също внимаваше как се развиват нещата.
Фрау Хелена Гьорнер беше русокоса жителка на Бавария, но не носеше косата си сплетена на плитки. Косата й имаше цвят, който караше Кастило да мисли за Патриша Уилсън, и беше облечена в дрехи на
