Наймън Маркъс или може би на Бонуит Телър.
Като влезе във фоайето на Къщата в гората, тя го целуна — или поне издаде такъв звук в близост до бузите му. Миришеше на скъп парфюм. Той нямаше представа какво всъщност мисли тя за него, дали е доволна или недоволна, дали въобще за нея означава нещо фактът, че той е кръстник на втория им син, Херман Вилхелм, който беше кръстен едновременно на дядо му и чичо му.
Тя беше десет, а може би дори повече, години по-млада от Ото. Бяха се оженили, когато Кастило беше в първата си година в гимназията и Ото, бизнесмен до мозъка на костите, беше съчетал медения им месец с пътуване до Щатите, за да присъства на бизнес конференция с Фернандо Кастило в Сан Антонио. Баба му беше харесала фрау Гьорнер и беше приела с радост идеята той и Фернандо да прекарат лятната ваканция в Германия. Беше му казала, когато той и Фернандо се качваха на самолета за Германия, че Хелена й е споделила как Ото е предложил (той го бил казал) няколко пъти брак на Ерика фон унд зу Госингер, но тя отказала. И това, че Ото винаги бил гледал на Карл като на свой син.
— Ако знаехме, че ще дойдеш, Карл — каза Хелена, — щях да приготвя нещо. Щяхме да поканим и някои от старите ти приятели от „Сейнт Йохан“.
„Още една причина, поради която не казах на Ото за пристигането си.“
— Може би следващия път — каза Кастило. — Но ти благодаря все пак, Хелена.
— Карл е дошъл просто за да ни види — нас и децата — каза Ото.
— Как са Фернандо и Мария? — запита Хелена. — И баба ти?
— Всички са добре, благодаря, Хелена. Изпращат ти поздравите си.
— Е, да отидем отзад, времето е прекрасно, може би пролетта най-после дойде, и да изпием по чаша вино преди обяд — каза Хелена. — Или вие, двамата, като ви познавам, ще искате нещо по-силно? Децата си идват у дома обикновено към четири, но понякога излизат с приятели. Ще им се обадя, за да съм сигурна, че ще се приберат у дома.
„По дяволите, не нося подаръци за тях. Освен многото други неща аз съм лош кръстник и чичо. Ще им дам пари.“
Той и Ото тъкмо се бяха чукнали с чашите скоч, когато един от слугите му подаде безжичен телефон.
— Фрау Шрьодер, хер Госингер — казаха му в слушалката. — Запазих място за „Бритиш Еъруейз“…
— Минутка, фрау Шрьодер, бих искал да си запиша.
Направи знак на Ото да му подаде нещо за писане и той му подаде подвързан с кожа бележник и химикал.
— Журналист, който няма бележник? — запита Ото.
— Диктувайте, моля, фрау Шрьодер — каза Кастило.
— Хер Госингер, не можах да ви запазя билет първа класа до Лондон…
— А с какво разполагаме?
— Билет бизнес класа за полет 907 на „Бритиш Еъруейз“, който тръгва от Франкфурт утре следобед в четири и трийсет и пристига в Лондон в пет и петнайсет.
— Чудесно — каза Кастило.
— Предполагам, че имате билет за Луанда?
— Да, имам.
— В такъв случай, хер Госингер, от „Бритиш Еъруейз“ във Франкфурт ще прехвърлят багажа ви за Луанда, ако искате.
— Чудесно.
Направих резервация за вас в хотел „Президент“, малък апартамент, в Луанда. Хотелът е от веригата „Меридиен“. Ще изпратят кола да ви посрещне на летището и ще ни изпратят сметката директно.
— Фрау Шрьодер, вие сте чудесна. Много ви благодаря.
— За мен е удоволствие, хер Госингер. Билетите ще бъдат на гишето на „Бритиш Еъруейз“ във Франкфурт, а сега, след като одобрихте пътуването, ще уведомя немското посолство в Луанда за отиването ви там.
— Отново ви благодаря, фрау Шрьодер.
— За мен е удоволствие. Приятно пътуване, хер Госингер.
(ПЕТ)
Летище „Хийтроу“
Лондон, Англия
19:15, 3 юни 2005
Фоайето за първа класа на летище „Хийтроу“ осигуряваше достъп до интернет в кабинки, които предлагаха известно уединение, но Кастило реши да не уведомява шефа си по електронната поща къде е и къде отива. Защото секретар Хол знаеше къде отива и не очакваше доклад за всяка крачка. Вместо това Кастило изпи едно питие и гледа новините по ВВС, докато при него не дойде красива служителка на „Бритиш Еъруейз“, за да го вземе, както и една двойка високи африканци, облечени в костюми, които вероятно бяха от Нигерия, смееха се през цялото време и явно се забавляваха.
Помисли си също така, може би нелюбезно, докато вървяха през терминала към изхода, че британците все още запазват разликата между класите не само в обслужването, но и в обществото. От службата за пътниците го бяха извикали по име — включително
Пътниците за бизнес класата се бяха строили на опашка под грижата на друга служителка на авиокомпанията и приличаха на ученици, които се готвят да влязат в училищната библиотека. Той предположи, че са около двайсет-двайсет и пет на брой, беше им необходимо известно време, за да минат през крайната проверка, която, разбира се, не се спазваше стриктно за пътниците от първа класа. Най- ниската класа вече бяха заели местата си в самолета, тяхното помещение заемаше по-голямата задна част на „Боинг 777“.
Щом веднъж мина през вратата и се качи на самолета, три стюардеси под ръководството на един стюард ги въведоха, широко усмихнати, в отделението за първа класа, което беше в челната част на самолета.
Той нямаше намерение да поглежда вдясно — към отделението за бизнес класа, защото обикновено виждаше нечие лице, на което е изписано разочарование, че притежателят му не е филмова звезда, петролен магнат или арабски принц в компанията на русокоса красавица.
Но погледна. И видя Патриша Уилсън.
„Исусе, това е последното, от което имам нужда! Наистина ли беше тя? Много добре знаеш, че беше тя. Дали ме позна? Готов съм да се обзаложа, че да. На очарователното й лице беше изписано любопитство, но и изненада. Какво, по дяволите, бих могъл да направя по въпроса?“
Стюардесата му подаде чаша шампанско. Преди да е изпил половината, пилотът им нареди да се приготвят за полета.
Ревът на двигателите му подсказа, че са престанали да се издигат и летят по трасето, въпреки че надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ още светеше. Това беше обяснено, когато се отвори вратата към помещението за екипажа и капитанът, мъж на средна възраст с кралски мустаци, излезе и бързо се скри в тоалетната.
„Е, предполагам, че е забравил правило 13. Изпикай се, преди да се качиш в самолета.“
Кастило разкопча колана си и отиде до вратата на тоалетната. Когато капитанът излезе, Кастило му подаде бизнес визитната си картичка.
— Имам малък проблем, който можете да разрешите за около десет секунди, капитане.
На капитана не се хареса това, че го спират, но човек не може да не обърне внимание, камо ли да се
