щеше да посочи това в съобщението си или поне щеше да му нареди да се обади у дома.
Работата му тук не беше да намери самолета, а по-скоро, както беше посочил президентът, да открие кой какво знае и кога го е научил.
Немското посолство беше нещо друго. От немски журналист не само се очакваше да се обади там, но Ото им беше изпратил съобщение за пристигането му. Беше още по-важно това, че те може би знаеха нещо или поне имаха мнение по въпроса, което, повече от сигурно, нямаше да споделят с американците.
Кастило разопакова и подреди багажа си, взе душ и се обръсна. Спусна щорите, за да не влиза ранното утринно слънце, и легна да спи.
Имаше намерение да спи до около девет. Когато се събуди, беше 09:05. Облече се, изми зъбите си и слезе във фоайето, изпи чаша кафе и изяде един кроасан, после излезе навън и хвана такси.
Портиерът, който го настани в таксито, го запита на португалски къде иска да отиде, и Кастило му отговори на език, който поне се надявате, че звучи като португалски. Портиерът като че ли го разбра.
(СЕДЕМ)
Шефът на немското посолство, чието име беше Дитер Хаснер, беше на възрастта на Кастило. Беше слаб, почти плешив, добре облечен. Офисът му гледаше към вътрешна градина. Интериорът беше безличен. Единствената картина на стената изобразяваше Бранденбургската врата в Берлин, мебелите бяха модерни, с изчистени линии, съмнително удобни. Кастило не беше изненадан, че столът от хром и кожа, на който седеше Хаснер, изглежда неудобен както за седене, така и за ставане от него.
Хаснер му каза, че посланикът съжалява, че не може да приеме хер фон унд зу Госингер лично, защото дългът го зове, но се надява, че докато фон унд зу Госингер е в Ангола, ще има възможност да го покани на вечеря.
— Това наистина ще бъде много мило — каза Кастило.
— Знаете ли, макар сега да се смятам за жител на Берлин, аз съм от Хесе — каза Хаснер. — Вецлар.
— О, да.
— И съм член на „Алте Марбург“.
Това се отнасяше до университета „Филипс“ в Марбург ан дер Лан, недалеч от Фулда. Кастило беше казал, че е завършил този университет. Знаеше достатъчно за учебното заведение, за да издържи проверка, включително факта, че университетът обикновено е глух за запитванията относно възпитаниците си, освен ако не идват от друг университет. Очевидно не можеше да се впусне в играта „А знаеш ли, спомняш ли си?“ тук, с Хаснер.
— Чичо ми Вилхелм също е завършил този университет — каза Кастило.
— Но не и вие? Вие къде сте завършили?
„Разпитват ме. Защо? Защото посланикът иска да ме провери, преди да ме покани на вечеря? Дали този Дитер тук е от разузнаването на посолството? Дали пък разузнаването не е нещо, което прави в добавка към другите си задължения?
Доколкото знам, никога не съм направил каквото и да е, за да предизвикам интереса на немското разузнаване, но това не означава, че те нямат досие на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер.
Дали Хаснер не е направил рутинна проверка още когато е получил съобщението на Ото за пристигането ми? Или е предположил, че щом от «Тагес Цайтунг» ме изпращат, аз наистина съм този, за когото се представям? И дали той, ако предизвикам любопитството му, няма да поиска да ме проверят веднага, щом изляза оттук?“
— От „Сейнт Йохан“ във Фулда отидох направо във Вашингтон — каза Кастило. — Дядо ми твърдо вярваше, че чужд език се учи в съответната езикова среда.
— И така ли е?
— Говоря съвсем свободно американски — каза Кастило. — И поносим английски.
Хаснер се засмя.
— И прекарвате голяма част от годината във Вашингтон?
— Или там, или във Фулда — каза Кастило.
— Разбирам. Фулда предлага почти толкова добър живот, колкото и Вецлар.
— Когато бях дете, ходех в училището на завод „Лайц“ — каза Кастило. Фотоапаратите „Лейка“ се произвеждаха от завод „Лайц“ във Вецлар. — Имах навика да пия по нещо в гостилницата до моста.
— „Зум Адлер“ — каза Хаснер. — Аз също. И така, какво ви води в Луанда?
— Изчезналият самолет…
— Аха — каза Хаснер.
— Човекът, който обикновено отразява тези истории, не можеше да дойде. Аз говоря и малко испански, който малко прилича на португалския.
— Разбирам.
— Какво, мислите, се е случило със самолета?
— А вие колко знаете по въпроса?
— Само онова, което съм прочел във вестниците. „Боинг 727“, който бил тук, на летището, в продължение на година, неочаквано излетял без разрешение и оттогава никой не го е виждал.
— И аз знам почти толкова — каза Хаснер.
— А защо е бил тук цяла година? Как би могъл да се скрие самолет с такива размери? Откраднат ли е бил? И какво би могъл да прави човек с откраднат самолет?
— Може например да го удари в някой небостъргач в Ню Йорк — каза Хаснер. — Но не мисля, че точно това са имали предвид крадците.
— Така ли?
— Щеше да им е много по-лесно да откраднат самолет в Щатите или, да кажем, в Лондон. Освен това, тук сме далечна точка на света и няма да им е лесно да стигнат до мястото, където искат да причинят проблем.
— Това е вярно — съгласи се Кастило.
„Вероятно е вярно, но, по някаква причина аз все още не съм убеден.“
— Имам теория, но моля ви, хер фон унд зу Госингер, наистина не искам да бъда цитиран.
— Не дори и като „висш служител, който пожела да остане анонимен“?
— Не. Въобще не.
„Харесаха му думите «висш служител».“
— Добре, имате думата ми.
— Нека го кажем така — каза Хаснер. — Няма да съм никак изненадан, ако след две или три седмици, или дори днес следобед, самолетът бъде открит на не повече от двеста мили оттук, а може би дори по- наблизо, на някое изоставено летище или сред полето. Всъщност вероятно ще бъде открит само корпусът, а всичко, което би могло да бъде снето, ще бъде снето — двигатели, прибори и апарати, дори колелата и гумите.
— За да бъдат продадени на черния пазар?
— Да. Из цяла Африка има пазар за самолетни части.
— Това оставя отворена възможността собствениците на самолета… Не знаете ли защо е стоял тук цяла година?
— Може да е имал нужда от някои резервни части. Вие знаете ли чия собственост е?
— На малък самолетен превозвач от Филаделфия — каза Кастило. — Самолетът вероятно е бил застрахован и сега ще бъдат обявени претенции към застрахователната компания. Ако те бъдат заподозрени в отвличането на самолета и разпродажбата му на части…
— Точно така — каза Хаснер.
— Бих искал да видя мястото, където е стоял през всичкото това време самолетът — каза Кастило след секунда. — Трудно ли ще бъде?
— Няма много какво да се види — каза Хаснер. — Бетонна площадка в далечния край на летището. Бил съм там. Познавам охраната на летището. Ще им се обадя да им кажа, че ще отидете.
Хаснер отвори чекмеджето на бюрото си и извади две визитни картички от една кутия. Написа някакво
