име на едната от тях и ги подаде на Кастило.
— Малък подарък за неговата любима благотворителна организация може да се окаже добра идея — каза Хаснер с усмивка.
— Мисля да отида там още сега — каза Кастило. — Преди да е станало много горещо.
— Ще изпратя една от нашите коли да ви закара дотам — каза Хаснер. — А когато свършите, можете да вземете такси до хотела.
— Много мило от ваша страна — каза Кастило.
— Няма нищо — каза Хаснер. Изправи се и подаде ръка.
(ОСЕМ)
Хаснер беше прав. Нямаше какво да се види на летището, макар „малкият подарък“, който Кастило даде на мениджъра на охраната на летището, да му осигури нужното внимание — закараха го до въпросната бетонна площадка с техния пикап, „Ситроен“.
Имаше четири такива бетонни площадки до северния праг на главната писта. Нито една от тях не се използваше. Онази, на която е стоял изчезналият „Боинг 727“, беше идентична с останалите — в пукнатините й растеше трева, беше изцапана с петна от масла и керосин.
От контролната кула, която се намираше в другия край на летището, са виждали самолета всеки път, когато са погледнели към северния край на пистата.
Лесно е било да се излети без разрешение. Пилотът е трябвало само — и почти сигурно точно така е станало — да се обади на наземния контрол за разрешение да отиде до онази част на летището, където свършват самолетните писти и се намират хангарите. Когато това разрешение им е било дадено, пилотът е трябвало само да направи десен завой, за да излезе на старта, после отново десен завой и самолетът е бил вече на пистата. Бил е във въздуха още преди някой, освен най-бдителните хора от наземния контрол, да са забелязали, че не е на някоя от рульожките, които водят до пистите за излитане.
Кастило изброи възможностите наум.
Ако пилотът е летял близо до земята, е изчезнал от погледите само за минута или две, а от радарите се е скрил за не повече от три или четири минути. Ако е летял със скорост от триста възла — а със сигурност това е била минималната му скорост — е изминавал по пет мили на минута. След двайсет минути той е бил на стотици мили от летището. След половин час е бил на поне 150 мили от летището и дори тогава вече да се е изкачил на по-голяма височина, за да пести гориво, е бил само неидентифицирана точка на екрана на радара.
В таксито „Пежо“ на път към хотел „Президент“ Кастило реши, че в Луанда няма да научи нищо повече от онова, което вече знае. В докладите на ЦРУ, ФБР и Държавния департамент сигурно са включени подробности за това, кой е заподозрян, че е пилотирал самолета, кой се е грижел за поддръжката му и е направил излитането му възможно и така нататък. Нямаше никакъв смисъл да си губи времето за нещо, за което вече са положени достатъчно усилия. Когато събере и прочете докладите на всички, щеше да разбере коя от агенциите е взела същото решение — да остави друга агенция да открие нещо и да развие теория, до която би трябвало да стигнат и те. Президентът беше казал, че това е едно от нещата, които иска да знае.
Самолетът щеше да се покаже все някъде. Когато това станеше, той вероятно щеше да може да реши кой е свършил най-добрата работа — кой е научил какво е станало и, което беше още по-важно, кой не е научил нещо, което би трябвало да знае. Плюс, разбира се, кой се е досетил най-бързо и най-точно какво ще се случи.
Президентът беше дал ясно да се разбере, че иска да разбере кой, кога, какво е знаел. И кой е направил или не е направил нещо, което другите са направили.
Кастило реши, че ще отиде в стаята си и ще напише репортаж за „Тагес Цайтунг“. Щеше да го изпрати като електронна поща и до Германия, и до Хол. Секретарят щеше да разбере, че той не е научил нищо, за което вече да не е докладвано.
След това щеше да прекара остатъка от следобеда в бара на хотела. Разговорите с непознати често даваха удивително количество информация. Ако нещо ново — и дори само предположение за нещо ново — изникнеше, той щеше да го открие. Ако не, щеше да се върне в Германия, а от Германия — у дома. Докато самолетът не се появеше някъде, той наистина нямаше какво друго да направи, а самолетът можеше да не се появи и след седмици. Освен ако, помисли си той с горчивина, самолетът не се появи, докато той е над Атлантика.
И като резултат на тези свои разсъждения Кастило реши да стои далеч от мис Патриша Уилсън. По една причина — тя не беше тази, за която се представяше, и флиртуването с нея, дори да не беше опасно, щеше поне да създаде неловки ситуации. Втората причина беше, че той не мислеше, за нея като за жена, която би могла да бъде примамена в леглото му за краткото време, което му оставаше.
(ДЕВЕТ)
Не светна примигваща зелена светлина в механизма на вратата на хотелската стая, когато Кастило пъхна пластмасовия „ключ“ в ключалката.
Той се опита да го пъхне по всички възможни начини, като в същото време работеше с дръжката. Тъкмо беше успял да го пъхне, както си мислеше, на обратно, когато вратата беше отворена отвътре. По рефлекс, той отскочи назад и залепи гръб за стената на коридора.
Не последва експлозия, нито пък в коридора излязоха един или повече хора с оръжие.
Вместо това пълно, усмихнато и много черно лице надникна в коридора. Той веднага го разпозна. То принадлежеше на майор Х. Ричард Милър от американската армия, който някога беше съученик на Кастило. Майорът беше облечен в черен костюм, който не му беше точно по мярка, бяла риза и нещо като черна вратовръзка.
„Изглежда като онези шофьори на летището — помисли си Кастило. — И това вероятно е преднамерено. Какво, по дяволите, прави той тук?“
— Ще трябва да престанем да се срещаме по този начин, Чарли — каза Милър тихо. — Хората ще започнат да говорят.
— Ти, кучи сине! — каза Кастило. — Изплаши ме!
Той бързо влезе и затвори вратата. Двамата се гледаха един дълъг миг.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Кастило.
— Точно това се канех да те питам и аз — отговори Милър, който беше с около петдесет паунда по- тежък и с около четири инча по-висок от Кастило. — Освен това, кой, по дяволите, си ти?
— О, по дяволите! — каза Кастило и двамата се прегърнаха братски. За последно се бяха видели при недотам приятни обстоятелства преди осемнайсет месеца в Афганистан.
— Съжалявам за вратата — каза Милър, когато прекъснаха прегръдката.
— Какво, по дяволите, си й направил?
Милър извади от джоба си черна алуминиева кутия без никакви отличителни белези с размера на мобилен телефон.
— Давам на това нещо десет секунди да открие онова, което търси, после натискам бутона „СПЕШНО“. Така се отваря ключалката, но понякога се прецаква механизмът. Което очевидно се случи в настоящия случай.
Кастило поклати глава.
— Предполагам, че ключалката на минибара е повредена по същия начин?
— Не. Тя е механична. Отворих я с шперц. Всичкото вино е френско, което, разбира се, като патриот, аз не пия. Но има, или по-скоро имаше, бутилка „Джак Даниълс“ и няколко вида скоч.
— Откога си тук? — запита Кастило и отвори минибара.
— От около час. Което е достатъчно да претърся стаята. Чиста е.
Кастило кимна, после извади две миниатюрни бутилки уиски — едната скоч, а другата — „Джак Даниълс“. Милър посочи бърбъна и Кастило му го подаде. Отвори скоча и си наля, а Милър си наля бърбън в
