По заповед на президента

— Сигурен ли си, че си видял всички файлове? — запита той.

— Видях всичко, с което разполагаше Хол, а доктор Кохън се погрижи Хол да разполага с всичко — каза Кастило. — Което предлага какви ли не интересни възможности.

Кастило си помисли, но не каза на глас: „Хей, може би за това е цялата тази история. Както мислят всички, които са близки до Овалния кабинет, три неща не са наред, когато става въпрос за доктор Натали Кохън — в намаляващ ред на важност, първо, че тя е жена, второ, че е прекалено умна, и, трето, че е близка приятелка на президента.

Ако някой се е опитал да забие нож в гърба й, той би се досетил, че тя ще отиде при президента с новината и че той ще възложи на Хол разследването. По две причини. Хол е също така абсолютно предан личен приятел на президента и, за разлика от другите кабинетни служители, не разполага със собствена разузнавателна агенция.

Да се помоли някоя от «тежките» разузнавателни агенции да разследва онова, което тревожи доктор Кохън, щеше да доведе до следното — или ЦРУ да посочи ФБР с пръст, или обратното: ФБР да посочи ЦРУ с пръст. Всички биха търсили навсякъде, но не и в собствената си агенция.

Може би за това е цялата тази история? Може би не изцяло, но този също, със сигурност, присъства.

Ако президентът — и вероятно също и Хол — мислят, че някой мами доктор Кохън, те биха искали да знаят кой е, и фактите на многобройните агенции за изчезналия самолет ще ги насочат в правилната посока.“

— Като например? — запита Милър.

— Дик, това може да е много по-важно, отколкото предполагаш — каза Кастило. — Нека се уверя, че съм разбрал правилно. Ти имаш теория, че руски търговец на оръжие…

— Васили Респин — потвърди Милър.

— … или е откраднал, или е отговорен за кражбата на „Боинг 727“?

— Не мисля, че е бил на самото място, Чарли, но имам ясно изразено чувство, че е замесен в това. Видях и някои от хората му тук.

— Разкажи ми за него. Защо мислиш така?

— Никога ли не си чувал за него? Изненадан съм. Би трябвало да има много данни за него. Много файлове.

— Кой е той? С какво се занимава?

— Да кажем накратко, Чарли, че през 1992, когато Васили бил на двайсет и пет, той купил три товарни самолета „Антонов“ от руските военни. Платил сто и петдесет хиляди общо или поне така чух. Както и да е, руският черен пазар тъкмо започвал да придобива все по-големи размери и значение. Руснаците имали злато, а датчаните имали разни неща — основни неща, които обаче били лукс в Москва — които искали да продадат и да им бъде платено в злато. Респин направил много пари, и то бързо, и след година вече бил основал въздушна линия в Шарджах, в Обединените арабски емирства. Пристанището в Дубай е свободно от мито. Респин, който дотогава вече бил разширил флотилията си, внасял всичко — от химикали до автомобили — в майка Русия. Направил цяло състояние. После се сприятелил с Мобуту в Конго и с това привлякъл вниманието на Ленгли към себе си. Започнали да го наблюдават и малко след това отделът на ЦРУ в Киншаса изпратил снимки на Респин, застанал до „Илюшин“ на летището в Конголезе, докато войниците на Мобуту разтоварвали сандъци с АК–47 и някои други по-сложни оръжия.

— Добре — прекъсна го Кастило. — Знам за кого говориш. Но мислех, че се казва Александър Певснер.

— Това е едно от имената, които той използва — каза Милър, погледна Кастило и безучастно каза: — Учудващо е колко много хора напоследък имат по няколко имена.

— От онова, което чух, Певснер има доста самолети. За какво му е този?

— Да започнем с очевидното. Той има може би около половин дузина „Боинг 727“, а те имат нужда от части. О’кей? Напълно е възможно този да отиде директно в Шарджах…

— Ако е така, наложило се е да зареди гориво — прекъсна го Кастило.

— Вероятно два пъти — съгласи се бързо Милър. — Няма проблем, но е необходимо малко планиране. Приятелското небе над Африка е отворено, Чарли. И има вероятно около трийсет изоставени по-големи или по-малки летища в Конго и Судан, където „Боинг 727“ може да стои незабелязан и да бъде зареден с гориво. Респин е трябвало само да закара гориво до въпросното изоставено летище, а дори и това може би не се е наложило. Който е пилотирал самолета, е могъл да спре в Кисангани в Конго или в Хартум в Судан и да вземе гориво — и на двете места не биха му задали никакви въпроси — а после да продължи до Шарджах.

— Сателитите не са го засекли — нито някакъв друг неидентифициран „Боинг 727“ — на нито едно летище. Където и да е по света — заспори Кастило.

— Какво означава „неидентифициран «Боинг 727»“? — запита Милър. — Трябвало е само да приземят откраднатия „727“ някъде и бързо да боядисат табелите с номерата, а после да изпишат номерата на някои от самолетите „Боинг“ на Певснер, прибран удобно в някой хангар в Шарджах. Биха имали предостатъчно време да го направят, преди от Ленгли да включат някоя сателитна камера.

Той направи пауза, постави ръка на хълбок и имитира фотоаналитик от Ленгли, който разглежда сателитни снимки: „Е, това е «727» наистина, Брус, но не е онзи, който търсим. Този принадлежи на онзи търговец на оръжие. Познавам номера, който е на опашката му.“

— Схващам — каза Кастило и се засмя тихо.

— Може би Певснер сам е използвал самолета, но по-вероятно ще продаде частите на някого другиго… На китайците или някоя организация на Свещената война…

— Каква част от този очарователен сценарий си изложил във файловете си, Дик? — прекъсна го Кастило.

— Изпратих телеграма до Ленгли — третата, мисля — в която изложих този сценарий. Получих потвърждението почти веднага, което означава, че е била на бюрото на регионалния директор за Югозападна Африка, когато е отишла на работа на следващата сутрин. Започнах да пиша пълен доклад, но получих нареждане да не изпращам нищо, докато не ми го поискат.

— Нека да видим дали съм разбрал правилно. Приготвил си повече от телеграма?

— Доклад от шест страници — каза Милър. — Дори го прочетох много внимателно, за да се уверя, че не съм допуснал някоя правописна грешка на по-дългите думи.

— Не съм видял нищо такова. Кога го изпрати?

— Въобще не го изпратих — каза Милър. — Не ми поискаха повече нищо.

— Защо не го изпрати? След като и без това си го написал?

— Казах ти, защото не получих никакъв отговор и нареждане от центъра. Тя не се интересуваше от моето мнение.

— Не се е интересувала? И защо не? Решил си, че просто е отхвърлила идеята ти като нищо неструваща? Защо би направила това?

— Ако въобще някой от Ленгли е отхвърлил идеята ми, много вероятно е да е била тя, макар че не мога да съм сигурен.

— Онова, което трябваше да получим, Дик, беше навременни доклади, както и сурови, още непреценени данни — каза Кастило. — Дори в Ленгли да не са имали време да ги преценят, Хол трябваше да получи докладите. А аз прочетох всичко, което беше получил. Нямаше копие на твоите кратки доклади и въобще нищо, където да се споменава името на руски търговец на оръжие.

Милър кимна.

— Предполагаем търговец на оръжие — каза Милър. — Възможно е да е това, Чарли. Нали искаше да знаеш какво ми подсказва интуицията — както и фактът, че, както може би се досещаш, не харесвам дамата.

— Да.

— Певснер е дяволски умен и за мен не съществува съмнение, макар да няма и доказателство, че агенцията е използвала неговите услуги. Той не задава въпроси какво има в сандъците, които се товарят в неговите самолети. Интересува се само от парите в брой.

— И къде ще отидеш с тази теория, Дик? На кого ще я кажеш? — запита Кастило.