СИЛНО ПРЕПОРЪЧВАМЕ НЕЗАБАВНО И ШИРОКО ИЗПОЛЗВАНЕ НА САТЕЛИТНА И ВСЯКАКВИ ДРУГИ ВЪЗМОЖНИ ВРЪЗКИ МЕЖДУ ЛУАНДА И ШАРДЖАХ, КАКТО И ДРУГИ ТОЧКИ В СРЕДНИЯ ИЗТОК.
ЩЕ ПОСЛЕДВА ОЩЕ ИНФОРМАЦИЯ.
„Това е трябвало да бъде достатъчно — помисли си Кастило. — И със сигурност е трябвало да бъде изпратено на секретаря Хол.“
А после прочете шестте страници, които Милър беше написал, но не беше изпратил.
„Не знам дали в тази теория има истина, няма доказателство, но, по дяволите, трябвало е да бъде сведена до вниманието на всички, които биха могли да я проверят. Какво, по дяволите, става тук?“
Прочете страниците отново, после вмъкна написаното от Милър в средата на дългата статия, която той беше написал предимно перифраза на „Американ Кънсървътив“ — за „Тагес Цайтунг“ преди седмица, след което закодира всичко. Изтри файла на Милър и го „повреди“ така, че да не може да бъде възстановен от твърдия диск.
После се изправи и отиде до прозореца, загледа се надолу към пристанището и се запита каква да бъде следващата му стъпка.
Отиде до куфара си, извади пура и докато извърши ритуала по развиването, подрязването и запалването й, вече беше взел решение.
„Казах на Ото Гьорнер, че ще изпратя история за изчезналия самолет, и ще го направя. Ще включа и слуховете за това, че вероятно е замесен руски търговец на оръжие — Васили Респин или Александър Певснер, или както там се казва. Ще изпратя копие на историята до Хол. Той ще трябва да направи превод от немски, но ще разбере, че не бих постъпил така без причина. И като стигне до онази част, касаеща Васили Респин, ще се сети защо съм така изненадан, че не е получил нещо, което е трябвало да получи. И тогава ще се опита да разбере кой е Дик Милър, и когато го направи, всичко ще придобие смисъл за него. Надявам се.“
Отиде до лаптопа, включи програмата Word и започна да пише. Бяха му необходими около трийсет минути да напише около седемстотин думи. Прочете написаното за последен път, после го изпрати на електронната поща на „Тагес Цайтунг“ и на частната електронна поща на секретаря Хол.
А после изпрати и втора електронна поща на секретаря Хол, за да е сигурен, че ще успее да прикрие опашката на Дик Милър и също така да е сигурен, че Хол ще разбере какво става.
ПОПАДНАХ НА СТАР ПРИЯТЕЛ, ДИК МИЛЪР, КОЙТО РАБОТИ ЗА ЧИЧО ЧАРЛИ, КАЗАХ МУ ДА НЕ СПОМЕНАВА НА ЧИЧО ЧАРЛИ, ЧЕ СМЕ СЕ СРЕЩАЛИ И ЧЕ СЕ ПОЗНАВАМЕ, ЗАЩОТО НЯМА ДА ИМАМ ВРЕМЕ ДА СЕ СРЕЩНА С ЧИЧО ЧАРЛИ, А НЕ ИСКАМ ДА НАРАНЯВАМ ЧУВСТВАТА МУ. ДИК МИ ДАДЕ НЕЩО, КОЕТО, СИГУРЕН СЪМ, ЩЕ БЪДЕШ ИСТИНСКИ ИЗНЕНАДАН, ЧЕ ВСЕ ОЩЕ НЯМАШ. ЩЕ ГО ДОНЕСА У ДОМА С МЕН. ЩЕ СЕ ВИДИМ МНОГО СКОРО.
Прочете го, реши, че ще свърши работа, и натисна бутона за изпращане. После вдигна телефонната слушалка и каза на оператора на хотела да го свърже с „Бритиш Еъруейз“.
Представителят на „Бритиш Еъруейз“ му каза, че следващият полет до Лондон тръгва от Луанда на следващия ден, в 23:05. И че ако мистър Госингер наистина трябва да стигне до Лондон, а после и до Франкфурт възможно най-бързо, има, разбира се, и други начини, които за съжаление изискват смяна на самолета поне веднъж.
Представителят на „Бритиш Еъруейз“ пожертва петнайсет минути, за да му обясни в подробности другите възможности за пътуване. Най-добрият от тези други маршрути включваше полет до Нджамена, който тръгваше от Луанда в пет часа на следващата сутрин. След шестчасов престой — който, освен ако нямаше виза, а той нямаше, щеше да се наложи да прекара във фоайето на летището — можеше да хване полет 4044 на Египетските въздушни линии за Кайро, където би могъл да избира между различни полети за Лондон или за крайната цел на пътуването си — Франкфурт. Ако имаше свободно място за тях. Да се направи резервация в Луанда за полети, тръгващи от Нджамена или Кайро, понякога беше много трудно.
— Погрижете се само да имам място за полета до Лондон утре вечер, моля — каза Кастило.
— За нас ще бъде удоволствие, хер Госингер.
Кастило реши, че е време да изпие една бира, независимо от това какво показваше часовникът, и отиде до минибара, който се намираше под телевизора. Ключът беше в ключалката, което го изненада, но само докато отвори вратичката и видя, че минибарът е празен.
„Ще трябва да приема риска да се срещна с мисис Патриша Уилсън в бара на хотела, макар че ще заема възможно най-отдалечената маса. Не само съм жаден, но къркоренето на стомаха ми ми напомня, че нищо не съм хапвал.“
(ЕДИНАЙСЕТ)
Щандът с вестници във фоайето предлагаше международното издание на „Хералд Трибюн“, което излизаше в Париж. Вестникът беше излязъл преди четири дни. Предлагаха се още „Льо Матен“ и „Пари Мач“, които също излизаха в Париж. Носеха дата отпреди два дни. Той се запита дали това е съвпадение, или пък дали не са скрили броя на „Хералд Трибюн“, излязъл преди два дни, за да се ускори продажбата на другите два вестника.
После видя, полускрит зад купа броеве на местния вестник, който излизаше на португалски, „Die Frankfurter Rundschau“. Беше вчерашното издание. Купи го и го взе със себе си в бара, където намери маса, която беше не само далечна, но и добре скрита зад дебела колона. Той не можеше да вижда какво става във фоайето и следователно никой от фоайето не би могъл да го види.
До масата бързо се приближи келнер и остави пред него чиния с пържени картофи и купичка кашу. Кастило помоли за бутилка от местната бира и менюто. Келнерът каза, че съжалява, но в бара не само не се сервира храна след четири часа — в момента беше четири и пет минути — но също така нямат от местната бира. Имаше три вида френска бира и два вида немска, холандска и английска, но нито един вид американска.
— В колко часа отваря ресторантът?
— В пет и половина, сър.
Изпи три бутилки немска бира и изяде с всяка една бутилка по една купичка кашу, прочете броя на вестника, в който беше изказано почти саркастично мнение за социалдемократите, усети движение зад себе си и свали вестника надолу точно навреме, за да види мисис Патриша Уилсън да заема свободното място до него.
„Това не е случайна среща, любима моя, не си ме видяла случайно, докато си минавала през фоайето. Ти си ме търсила.“
— Здравей — каза тя и отново му показа белите си зъби.
„Наистина съм забравил колко добре изглеждаш. Внимавай, Чарли!“
— Здравей и ти — отговори той.
— Как мина денят ти? — запита тя.
— Не зле. А твоят?
— Бях на летището — каза тя.
— И аз — каза той.
— Искаш ли да разменим информацията си?
