Кастило погледна Хол, който му кимна.
— Даде ми го служителят, който го е написал — каза Кастило.
— И кой е този служител?
Кастило отново погледна Хол и Хол отново кимна.
— Х. Ричард Милър, сър.
— И той е?
— Той е шефът на отдела на ЦРУ в Луанда, сър — каза Кастило. — Прикритието му е заеманият от него пост на помощник военен аташе в посолството.
— И защо той ще прави нещо от гореспоменатото? — запита директорът на ЦРУ с леденостуден тон.
— Спокойно, Джон — каза секретарят.
— … Защо ще разкрива връзките си с ЦРУ? — продължи доста гневно директорът. — Защо да издава прикритието си? Защо да позволи достъп до строго секретна информация?
Кастило не отговори.
— Отговори на въпроса, мистър Кастило — каза директорът на ЦРУ. Тонът му никак не беше приятен.
— Това прозвуча като заповед, Джон — каза секретарят. — Мисля, трябва да помниш, че Кастило не работи за теб…
Директорът хвърли гневен поглед на секретаря.
— … И че единствената по-висша инстанция, към която можем да се обърнем аз и ти, е президентът — продължи секретарят. — Като се има предвид това, мисля, че наистина трябва да положим усилие да уредим въпроса помежду си.
Директорът на ЦРУ изгледа секретаря, но нищо не каза.
— Отговори на въпроса на директора, Чарли, моля те — каза секретарят. — Кажи му онова, което каза на мен.
— Да, сър — каза Кастило. — Сър, аз информирах Милър, че изпълнявам директна заповед на президента — каза Кастило. — Мисля, той реши, че заповедите на президента имат по-голяма тежест от тези на неговите шефове.
— Да се разкрие секретна информация на неупълномощени лица е нарушение на правилника — каза директорът на ЦРУ — Както и получаването на такава информация от неупълномощени лица.
— Ключовата дума тук е „неупълномощени“ — каза секретарят. — Чарли беше упълномощен да разследва първо от молбата на доктор Кохън и, второ, или може би — първо, от заповедта на президента. Не е станало разкриване на секретна информация на неупълномощено лице. Нека изясним поне това помежду си. Не искам Милър да има проблеми заради това.
— Милър не работи за теб, Мат — каза директорът на ЦРУ. — Аз ще реша кое е приемливо и кое е проява на престъпна небрежност от негова страна.
Хол го гледа дълго, после каза:
— Щом е така, не мисля, че има за какво повече да говорим, Джон.
Звънна телефонът, поставен на масичката встрани от дивана. Кастило погледна секретаря за указания.
— Отговори, Чарли — нареди Хол.
Кастило отиде до телефона и вдигна слушалката. Каза „Ало“, после веднага заговори на немски. Разговорът продължи не повече от минута, после той затвори.
— Това беше много интересно, сър — каза той на Хол.
— Е, веднага щом директорът си тръгне, ще можеш да ми кажеш за какво е станало въпрос — каза секретарят. — Вие се канехте да тръгнете, нали, господин директор?
Измина кратка секунда, преди директорът да отговори.
— Не бих искал да се разделим така, Мат. Какво точно искаш от мен?
— Надявах се, което вероятно е било наивно от моя страна, че ще приемеш ситуацията като проблем и за двама ни. А вместо това… — Той направи пауза в очевидно търсене на подходящата дума.
— Продължавай, Мат.
— Вместо това, ти се държиш като типичния бюрократ, който защитава територията си.
— Така ли мислиш?
— Честно, Джон, ти като че ли си по-загрижен, че някой е открил нередности в ЦРУ и че президентът ще научи за това, отколкото за уреждането на проблема.
— Така ли?
— Аз се надявах след нашия приятелски разговор да мога да кажа на президента, че сме открили бариера за достигането на информацията до Ленгли, че съм ти казал за това и че ти си ме уверил, че лично ще разследваш случая и ще ми докладваш.
Директорът на ЦРУ го погледна.
— Президентът ще узнае за доклада и за неизпратеното обобщение тази вечер, Джон, и ще иска да чуе как съм се сдобил с тях — продължи Хол. — И ще трябва да изразя загрижеността на Чарли, че Милър вероятно — как да се изразя? — е застрашен, защото е сметнал за свой дълг да се подчини първо на държавния глава.
Директорът на ЦРУ като че ли понечи да каже нещо, но се отказа.
— А сега, ако ме извиниш, Джон — каза Хол, — трябва да си отида у дома и да си облека смокинга.
— А ако те уверя, че лично ще разследвам тази — как я нарече ти? — „бариера“ за потока информация към Ленгли и ти докладвам за разкритията си?
— Тогава това ще чуе и президентът — отговори Хол. — Също така бих искал да му кажа, че няма да превърнеш Милър в жертвено агне.
— Честно, още не съм взел решение относно мистър Милър.
— Предлагам да го направиш, Джон. Защото ще трябва да кажем нещо на президента.
Пауъл не отговори направо.
— Каза, че ще дадеш това, с което разполагаш, на президента? — запита той.
— Ще му дам краткия доклад и ще му кажа за неизпратеното обобщение. Не мисля, че ще има време да чете обобщението, но ако запита за него, разбира се, ще му го дам. Ще му кажа какво има в него и също така ще се погрижа Чарли да има възможност лично да отговори на въпросите на президента, ако има такива.
— О’кей. Дадено — каза директорът на ЦРУ. — Ще приема думата ти, че Кастило е бил упълномощен да получи подобен род информация. И щом е така, Милър не е направил никакво нарушение на закона. И ще му се размине.
Пауъл отиде при Хол, върна му папката и му подаде ръка. Хол я стисна и каза:
— Нямах намерение и ти го знаеш, Джон, да отида при президента с намерението да „очерня“ теб и ЦРУ.
— Знам, Мат — каза директорът на ЦРУ, но не звучеше много убеден.
После директорът погледна Кастило внимателно, кимна му, но не му каза нито дума, нито му подаде ръка. След това прекоси стаята, отиде до вратата и излезе. Механизмът, който затваряше автоматично вратата, не работеше, затова Кастило отиде до нея и я затвори.
— Приятелката ти се обади в доста неподходящ момент, Чарли — каза секретарят. — Никак не ми се искаше Пауъл да си тръгне оттук, готов да вдигне подчинените си на война.
— Не беше приятелката ми, сър — каза Кастило. — Беше шефът ми.
— Моля?
— Моят редактор, Ото Гьорнер — поправи се Кастило.
Хол повдигна вежди, с което показа интереса си.
— И какво искаше той? Каза, че било интересно.
— Много интересно — каза Кастило. — Каза, че е разговарял с Респин/Певснер или каквото там е името му.
— Разговарял е с него? — запита Хол, който като че ли въобще не повярва.
— С някого, който говорил от негово име — каза Кастило. — Ото каза, че няколко пъти помолил за
