— Обади се веднага на човека, който отговаря пряко за Ангола…
— Това вероятно е регионалният директор за Югозападна Африка, господин директор.
— Който и да е той. И разбери какво знае той за това. Ще ти се обадя пак след десет минути. Искам да ми дадеш телефонен номер, на който да мога да го намеря.
— Директорът е жена. Мисис Патриша Уилсън.
— Добре, искам да ми дадеш телефонен номер, на който да мога да я намеря.
— Тя е там, господин директор.
— В Луанда?
— Да, сър. Всъщност, сър, тя пътува обратно. Мисля, че в момента е вероятно в Лондон или Париж.
— Разбери — каза директорът на ЦРУ. — Ако имаме време да се свържем с нея в Лондон или Париж, предай й от самолета да дойде направо в офиса ми и да не говори с никого за това, освен с теб и с мен.
— Възникнало ли е нещо, господин директор?
— Това е просто очевидно, нали? Ако успееш да се свържеш с нея, преди самолетът й да е кацнал, нека някой, по възможност ти, да я посрещне на летището и да я доведе направо в офиса ми.
— Не знам кога ще пристигне самолетът й, господин директор.
— Добре, научи!
— Къде да се свържа с вас, господин директор, ако се наложи? У дома си ли ще бъдете?
— Ще бъда в Белия дом. Не искам да ми се обаждате там по този въпрос. Аз ще се свържа с вас по- късно.
— Както желаете, господин директор.
Когато на помощник-директора, отговарящ за служителите, беше зададен въпросът: „Кой е този Милър, който е наш човек в Луанда?“, се оказа, че и той не знае, и се наложи да се обади в Ленгли за информация. След това докладва, че Милър работи в Луанда под прикритието на помощник военен аташе.
— Откъде е той? Откога работи за нас? Какво знаем за него?
Бяха необходими още десет минути, за да получи отговорите. Ричард Милър е постъпил в агенцията след уволняването си от армията, бил е майор в армията, работил е временно за агенцията в продължение на седемнайсет месеца, пет месеца е бил инструктор по обучение на кадри във „Фермата“, а след това е бил изпратен в Луанда. За времето, което е прекарал в Луанда, е получил две писма, съдържащи упреци от регионалния директор за Югозападна Африка — едното, че превишава правомощията си, и другото — че превишава средствата, определени за целта.
— Искам да напусне Ангола в срок от двайсет и четири часа или по-малко — каза директорът на ЦРУ. — Искам някой да замине за Ангола, за да го смени, но да е някой добър, човек, когото обикновено не бихме изпратили там.
— Грегъри Лийз е в Йоханесбург, господин директор.
— Не мисля, че го познавам.
— Добър е, сър. Беше в Каракас доскоро. Свърши наистина добра работа там.
— Добре, щом казваш. Изпрати го. Кажи му, че аз съм наредил и че ще се свържа с него.
— Да, сър. Мога ли да запитам защо е всичко това?
— Не точно сега.
— Да накарам ли този Милър да докладва в Ленгли, господин директор? И ако да, на кого? Ако пита защо трябва да освободи поста, какво да му кажа?
— Ти не знаеш нищо, това първо. Не, не искам той да отиде в Ленгли, преди да съм имал възможност да говоря с мисис Уилсън.
— Да, сър?
— Ако е на временна служба при нас, значи са го изпратили отнякъде. Откъде ни изпращат военни?
— Обикновено или от Пентагона, господин директор, или от Централното командване. В този случай, но ще трябва да проверя, мисля, че е изпратен от Централното командване. Майор Милър е от
„Защо ли не съм изненадан да го чуя?“
— Е, научи откъде са ни го изпратили и им го върни обратно. Кажи, че в момента го разследваме.
— Да, сър. Разследваме го във връзка с какво?
— Не казвай.
— Да, сър. Нещо друго, господин директор?
— Секретар Хол от отдел
— Как е първото име на този човек, господин директор?
„Хол го наричаше «Чарли».“
— Вероятно „Чарлз“.
— Ще се заема с това веднага, господин директор.
— Благодаря ти — каза директорът на ЦРУ и затвори.
После подаде глава извън прозрачната пластмаса, която ограждаше кабинката, и погледна към фоайето. Хората от охраната го чакаха. Директорът посочи изхода, който водеше към „Кънектикът авеню“, и мъжът, който винаги вървеше пред него, тръгна натам.
(ЧЕТИРИ)
Апартамент 6-Б
„Руа Мадре Диос“ 128
Луанда, Ангола
05:15, 7 юни 2005
Странното дрънчене на телефона в този апартамент разбуди доста бързо майор X. Ричард Милър, защото той го възприемаше по-скоро като непознат звук, отколкото като звън на телефон. Рядко използваше този апарат, произведен във Франция. Системата на клетъчните телефони беше доста по- ефикасна.
Сложи на главата си нещото, подобно на шлем, което се състоеше от слушалка на ухото му и микрофон пред устата му.
„Готов съм да се обзаложа на десет срещу едно, че са сбъркали номера.“
— Ало — каза той.
— Майор Милър? — запита мъжки глас с американски акцент.
— На телефона.
— Майоре, тук е подполковник Портър.
„Какво, по дяволите, иска той в този час?“
— Да, сър?
— На пет минути от апартамента ви съм, майоре — каза, някак сковано, подполковник Джеймс Р. Портър, аташето по отбраната в американското посолство в Луанда. — Моля, пригответе се да ме приемете.
— Идвате тук? — запита Милър, наистина изненадан. Добави със закъснение: — Сър?
— Да, идвам при вас. Моля, бъдете готов да ме приемете.
— Да, сър — каза Милър.
Чу се „клик“ и връзката прекъсна. Милър намери в тъмното ключа за осветлението, остави старото устройство, подобно на шлем, върху вилката, спусна крака на пода и трепна от болката в коляното.
— По дяволите! — каза на глас и отиде в банята, където на задната страна на вратата висеше хавлиен халат.
