интервю с Респин/Певснер и този път е първият път, когато въобще му отговорили.
— И какъв бил отговорът?
— Че ще дадат интервю на мен, Карл Госингер, във Виена.
— Специално на теб?
— Да, сър. Ото ме запита какво да прави.
— Какво знае твоят редактор, как му беше името?
— Ото Гьорнер.
— И какво знае Ото Гьорнер за това, с което всъщност се занимаваш?
— Труден въпрос, сър. Той е талантлив журналист и е много интелигентен. Специално този въпрос никога не е възниквал между нас, но това не означава, че той няма представа с какво се занимавам.
— И защо да не проговори? Защото си собственик на вестника?
— Това е само част от нещата, разбира се. Ото ми е като чичо. Беше много близък с майка ми.
— Отношения, подобни на тези, които имаш с Алън и Елейн Нейлър?
— Нещо подобно, сър. Познавам Ото още от раждането си, през целия си живот. Познавах го дори преди да срещна семейство Нейлър.
— А истинското ти семейство? — запита Хол. — Те с какво мислят, че се занимаваш? С какво, според тях, изкарваш прехраната си?
— Братовчед ми Фернандо спечелил, между другото, Сребърна звезда като командир на танков полк през първата война в Ирак, има доста добра представа. Нищо определено, но знае къде работя например и знае, че съм бил в Белия дом в Каролина. Но той знае да държи устата си затворена. Не съм близък с нито един от другите си роднини в Тексас и никой от тях няма никаква представа с какво се занимавам. Нито пък се интересува.
Хол се замисли за минута, после кимна.
— Как мислиш, защо руският търговец на оръжие изведнъж е променил решението си за интервюто? — запита той.
— Вероятно това има нещо общо с репортажа, който написах за „Тагес Цайтунг“, сър. Ото е посочил името на автора.
Хол изсумтя и каза:
— Предполагам, че едва сега разбирам за отпечатването на подобен репортаж. Мислех, че само на мен ще кажеш какво си открил там.
— Репортажът беше публикуван в „Тагес Цайтунг“ на пети юни, сър — каза Кастило. — Още преди тръгването ми от Луанда. Доста немски вестници публикуваха резюмета, от него се заинтересува и „Асошиейтед прес“. Логично е да предположим, че Респин/Певснер го е видял. Хей, той дори може да разполага с хора, които да следят пресата. Човекът му се е обадил на Ото малко преди Ото да се обади на мен.
— И какво, мислиш, мога да направя с тази особено интересна информация? Да я предам на ЦРУ и да видим какво могат да открият те за Респин?
— Надявах се да ми кажете да хвана самолета за Виена.
— Мили Боже, Чарли, тези хора са опасни! Някой — всъщност полицейският комисар от Филаделфия — ми каза, че руската емигрантска мафия тук кара италианската мафия да бледнее и от всичко, което съм чул досега, не само от докладите на този Милър, Респин или както там още се нарича този човек…
— Певснер, но вероятно има и други имена — уведоми го Чарли, засмя се и запита: — „Споменатият Певснер“, сър?
Това беше въпрос относно правилото, наложено при писане на разузнавателни доклади, което разрешаваше, например, името на арабския учен шейх Ибн Тагри Бирди да бъде съкратено с добавянето на фразата „споменатият Бирди“. Хол се усмихна.
— Да, споменатият Певснер — каза той. — Той е шефът на гангстерите. Ако не му харесва това, че е видял името си във вестниците, напълно е способен да нареди да те убият. Защото си написал репортажа или защото си обезкуражил другите.
— Не мисля, че той ще ни уведоми за действията и намеренията си, сър. Той просто ще изпрати някого във Фулда да ме елиминира. Мисля, че трябва да разберем какво иска.
— И какво би могъл да иска?
— Не знам, но не мисля, че ще ми даде интервюто като първа стъпка към шоуто на Лари Кинг. Иска нещо.
Хол отново се усмихна.
— Но какво би могъл да иска, Чарли?
— Никога няма да узнаем, сър, освен ако не ми наредите да се кача на самолета до Виена.
— Не знам — каза със съмнение Хол.
— Сър, моите уважения, но предполагам, че е добра идеята да не съм в града през следващите няколко дни.
— Заради току-що приключилата среща с директора на ЦРУ? — запита Хол.
Кастило кимна, после каза:
— Имам чувството, че той мисли убиването на вестителя за подходящо разрешение на подобен род проблеми.
— Не мисля, че ще стигне толкова далеч, Чарли, но пък и не изглеждаше особено податлив на чара и добрия ти външен вид, нали?
— Не, сър, не мисля.
Хол погледна замислено Кастило и каза:
— О’кей, Чарли. Но искам да ми донесеш торта „Сахер“. Наистина да ми донесеш, а не да бъде изпратена тук с тялото ти.
— Да, сър. С бял или черен шоколад?
Хол го докосна по рамото — жест на привързаност и обич — и излезе от апартамента.
(ТРИ)
Хотел „Мейфлауър“
1127 Кънектикът авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
19:25, 6 юни 2005
Мъжът от охраната, който вървеше пред директора на ЦРУ, погледна през стъклото на вратата, която водеше към фоайето на „Мейфлауър“, видя, че „Юконът“ е на мястото си и че няма нищо подозрително на улицата, и отвори вратата. После се обърна и откри, че директорът на ЦРУ никъде не се вижда!
„Този кучи син май мисли, че това е много смешно!“
Реши да тръгне по онова, което помисли за коридор. Но не беше коридор, а ниша, в която имаше четири вътрешни телефона и два външни, които работеха с монети. Директорът на ЦРУ използваше един от външните телефони. Той се отдръпна от нишата и застана срещу другия мъж от охраната, който му се усмихна и каза:
— Бдителност, Пит. Непрекъсната бдителност!
Другият си помисли: „Майната ти!“
Директорът говореше вече около двайсет минути. Проведе разговори с регионалния директор на ЦРУ за Африка и с помощник-директора, отговарящ за служителите. И двамата си бяха у дома.
Регионалният директор за Африка му каза, че не е видял нито кратък доклад, нито обобщение, в което да се споменава нещо за руски търговец на оръжие и за теорията той да е откраднал изчезналия от Луанда самолет.
