Стаята за закуска
Президентски апартамент
Белия дом
Пенсилвания авеню 1600, СЗ
Вашингтон, окръг Колумбия
08:15, 21 юли 2005
— Я пак ми обясни за тази работа със съпругата на дипломата — обърна се президентът на Съединените щати към заместник-директора на Централното разузнаване, който току-що бе приключил с представянето на доклада за данните от разузнаването.
Заместник-директорът отново прочете параграфа от доклада, в който се съобщаваше за отвличането на госпожа Мастърсън. Това бе сбит вариант на меморандума, подготвен от служител на „Южен конус“ за държавния секретар.
Когато заместник-директорът приключи, президентът попита:
— Това ли е всичко?
— Има още малко сведения, господин президент, но не са включени в доклада.
Президентът замахна нетърпеливо с пръстите на лявата си ръка, за да покаже, че иска да чуе подробностите.
— Докато бях в Ленгли, господин президент, се обади агентът ни в Буенос Айрес. Беше пет и трийсет наше време, осем и трийсет в Аржентина. Разговарях с него лично. Той каза, че от аржентинската полиция са се задействали — както той се изрази, „погнали са обичайните заподозрени“ (въпреки че от похитителите няма никаква вест), че двама агенти на ФБР от посолството в Монтевидео са пристигнали с първия полет рано сутринта.
— Защо?
— Очевидно в посолството в Буенос Айрес няма агенти на ФБР, господин президент. Докато в Монтевидео са шестима.
— Каква е цялата тази работа, Тед? — попита президентът.
— Нямам никаква представа, господин президент. Сигурен съм, че в най-скоро време ще мога да ви съобщя нови подробности.
— Разпали любопитството ми — призна президентът.
— И аз съм много любопитен, господин президент. Може да ви прозвучи ненормално, но е самата истина. Ако искате, ще ви позвъня веднага, щом науча нещо.
— На всяка цена, Тед. Благодаря ти.
— Добре, господине. Това всичко ли е, господин президент?
— Освен ако не искаш още една чаша кафе.
— Ще пасувам, господин президент, благодаря ви.
— И аз ти благодаря, Тед — отвърна президентът.
Остана да гледа след заместник-директора, докато излизаше от стаята, а след това — реши го напълно спонтанно — доля кафе в чашата си.
— Защо не? — подхвърли той на глас и посегна към телефона.
— Бихте ли ме свързали с държавния секретар?
— Добро утро, господин президент — поздрави Натали Кохън, когато се обади.
— Натали, кажи ми какво знаеш за отвлечената съпруга на дипломата.
— Не беше ли включено в доклада на разузнаването?
— Беше. Какво става?
— Късно снощи разговарях с посланика, господин президент. Той — май е редно да кажа „те“ — не знаят много. Господин Силвио ми обясни, че отвличанията там са често срещано явление и се надява да става дума за пари. Помолих го да ми позвъни веднага щом разбере нещо ново, но не се е обаждал.
— С риск да прозвучи грубо и безчувствено, по-вероятно е някой ненормален да се опита да убие посланика или дори съпруга на жената, но…
— Посланикът каза съвсем същото, господин президент. И той не разбира какво става.
— Тед Сойър каза, че агентът на ЦРУ е позвънил днес сутринта и е докладвал, че от посолството в Уругвай са изпратили двама от агентите на ФБР. Защо нямаме агенти на ФБР в Буенос Айрес? Посолството там е по-голямо, отколкото в Уругвай, нали?
— Прането на пари се е изместило в Уругвай, затова агентите на ФБР са по-необходими там.
— Освен това каза, че аржентинците са мобилизирали полицията.
— И посланикът каза същото. Те са в крайно неизгодно положение.
— Хрумна ми нещо неприятно тъкмо преди да ти позвъня. Ние не плащаме откупи, нали?
— Не, господине. Президентско нареждане. Още от времето на Никсън, струва ми се.
— Значи най-доброто, на което можем да се надяваме — ако приемем, че става въпрос за най- обикновено отвличане, а не терористичен акт — е когато похитителите разберат, че са отвлекли съпруга на дипломат, да им припари под краката и да я пуснат.
— Това е едната възможност, господин президент, да я пуснат.
Той веднага разбра намека.
— Мили боже, Натали, да не би да мислиш, че ще…
— Страхувам се, че това е другата възможност, господин президент — потвърди тя.
— Какви са шансовете, според теб?
— Петдесет на петдесет. Това е за вероятността да я пуснат невредима. Според мен вероятността ченгетата да ги заловят е седемдесет на трийсет.
— Казах на Сойър, че искам да знам какво става. Нали ще ме държиш в течение?
— Разбира се, господине.
— Точно сега не ни трябва терористите да решат, че е много изгодно да отвличат съпругите на дипломати — и лесно, освен това.
— И на мен ми мина тази мисъл, господин президент. Според мен не можем да направим абсолютно нищо, освен да чакаме някакво развитие. Просто не виждам какво друго може да се направи.
— Дръж ме в течение, Натали, моля те. Благодаря ти.
— Добре, господине.
Президентът прекъсна връзката.
— Току-що ми хрумна какво друго мога да направя — изрече той на глас и дръпна пръст от вилката.
— Свържете ме със секретаря на Вътрешна сигурност — нареди той на телефонистката.
II.
(ЕДНО)
Кабинетът на секретаря
Вътрешна сигурност
Небраска авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
08:40, 21 юли 2005
В едно федерално правителство секретарят не е човекът, който поема обажданията, пише писма, записва срещи и носи на шефа си кафе. Във Вашингтон секретарят е толкова високо в бюрокрацията, колкото може да се издигне, без да бъде избран за президент, следователно въпросният човек е шеф.
Във Вашингтон обаче хората, които вдигат телефона на секретаря, които му носят кафе и вършат ред други задължения, се наричат „изпълнителни асистенти“.
