— Не е смешно, Карл — отвърна Гьорнер.
— А пък на мен ми е смешно — отвърна Кастило. — Само че мен, като добър германец, ме пуснаха да мина, докато проверят внимателно приятелите ми.
— Кого си довел?
— Единият е полковник от Военновъздушните сили, а другият е сержант от
— Няма да те питам какво правят тук, защото едва ли ще ми кажеш истината, а дори да го направиш, няма да разбера кое е истина и кое лъжа.
— Ще ти кажа. Ровим в онзи скандал „Петрол срещу храни“.
— Вече съм назначил хора за тази работа.
— Искам да говоря с тях, най-вече с онзи, който е отразил убийството на господин Душон във Виена. И искам да разбера още нещо за онези с парите и какво разправят за убежището…
— Знаеш много добре, че това не е най-подходящото място за този разговор, Карл — прекъсна го Гьорнер.
— Може и да не е. Ще говорим на път за Бад Херсфелд — реши Кастило. Обърна се към фрау Шрьодер. — Сигурен съм, че не искаш да се замесваш в тази работа, лельо Гертруд.
Тя притисна бузите му с длани и го погледна в очите.
— Господи, Карлхен, да знаеш само как ми се иска да не се занимаваш с тази работа — отвърна тя. — След като вече си се заел, да не си посмял да ме изолираш.
Фернандо Лопес се приближи. Прегърна фрау Шрьодер през раменете и я целуна по едната буза.
— Още ли се грижиш за дъртия… как му беше името, фрау Гертруд?
— Все някой трябва да я свърши и тази работа — отвърна тя. — Баба ти добре ли е?
— Много добре, благодаря. Ако знаеше, че ще обикалям цяла Европа, със сигурност щеше да ти прати много поздрави.
— Как си, Фернандо? — попита Ото.
— Не знам, Ото — призна Фернандо. — Нещо ме гложди, че вече съм просто един файл в базата данни на подозрителните тевтонци.
Нито Ото, нито Гертруд отговориха.
Полковник Торине и сержант Кранц — помъкнали огромен куфар с подсилени страни — се приближиха след няколко минути.
— Всичко наред ли е, Сиймор? — попита Кастило.
— Да, господине. Опитаха се да открият експлозиви и разни сложни устройства в багажа ми, но така и не успяха.
— Сиймор, запознай се с господин Гьорнер, който се опитва да ме вкара в правия път още от времето, когато бях в пелени, а това е фрау Шрьодер, която го държи изкъсо.
— Приятно ми е — кимна Кранц.
— Хер Госингер ми каза, че сте от армията, хер Кранц — обади се подозрително фрау Шрьодер.
Кранц погледна Кастило, той кимна и чак тогава операторът отговори.
— Не точно, госпожо — обясни той на немски. — Аз съм от
— Искате да кажете, че си имате барета, от онези зелените ли?
— Да, госпожо — потвърди той. — Точно такава.
— Много интересно — отвърна тя. — Освен това говорите немски.
— Да, госпожо, повечето от нас говорят по два чужди езика.
— А това е полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили — продължи Кастило.
— Ако се опитвате да вкарате Карл — Чарли — в правия път, искрено ви съчувствам — обади се Гьорнер.
— Приемам го като кръста, който трябва да нося като праведен човек — отвърна Торине.
— И аз така — съгласи се Гьорнер.
(ЧЕТИРИ)
Къщата в гората
Близо до Бад Хресфелд
Хесен, Германия
13:10, 27 юли 2005
Фрау Хелена Гьорнер — изтънчена блондинка, по произход баварка, макар да не приличаше на такава, щеше да изглежда чудесно, дори да сплетеше косата си на две плитки — бе готова с обяда, когато те пристигнаха.
— Добре дошъл у дома, Карл — поздрави го тя на английски и подаде буза, сякаш бе далечен роднина, на когото оказваше благоволение. След това се приближи до Фернандо.
— Надявам се, че доня Алисия, Мария и прелестните ти дечица са добре, Фернандо.
— Много добре, благодаря, Хелена — отвърна Фернандо. — Ами твоите дечица как са? Къде са?
Кастило и Ото се разсмяха.
— Децата са тук, но не съм сигурна дали мястото им е сред нас.
— Хелена, не забравяй, че малките диваци са ми кръщелници — напомни й Кастило. — Доведи ги веднага!
— Ами да! — намеси се Фернандо. — Колкото повече диваци, толкова по-добре.
Фрау Гьорнер се насили да се усмихне, обърна се към прислужница с бяло боне и престилка.
— Илзе, би ли довела децата в трапезарията, ако обичаш? — нареди тя и се обърна към останалите. — Ще се видим там.
След тези думи излезе във фоайето.
— Не е нужно да полагате специални усилия, за да съсипете брака ми — оплака се Ото, въпреки че не бе никак ядосан.
— Засрамете се от себе си — намеси се фрау Гертруд, макар че и тя не бе особено раздразнена.
— Защо ми се струва, че на домакинята не й е особено приятно, когато наричам кръщелниците си диваци? — обърна се Кастило към Торине и Кранц. — Ще ви запозная…
— Значи си усетил? — попита саркастично Гьорнер.
— Ще ви запозная с нея, когато овладее баварския си нрав. — Посочи една от вратите. — Това е асансьорът. По-атлетичните могат, ако искат, да се качат по стълбите.
— Когато беше на девет или десет — започна да разказва Ото, — Карл ходеше в конюшните, събираше котките — по пет, по шест, понякога дори по повече — и ги натъпкваше в асансьора. Дядо му не позволяваше на Карлхен да използва асансьора и ненавиждаше котките. Когато викнеше асансьора и вратата се отвореше, животните се втурваха в стаята му. Тогава гласът на Стария се чуваше чак във Фулда.
— Беше ужасно непослушно дете — усмихна се с много обич фрау Гертруд. — А пък приличаше на истински ангел.
— Джейк, да не би с това изражение на лицето да се опитваш да подскажеш, че не можеш да повярваш? — обърна се Кастило към Торине, ала не дочака отговора му. — Роден съм в тази къща. Живях тук до дванайсет години. — Обърна се към Кранц и продължи: — Дълго е за разказване, Сиймор. Ще ти обясня по-късно. Да вървим в трапезарията и да пием по бира. Може дори да се каже, че съм я правил аз.
— Ако Хелена предложи шампанско, Карл — предупреди Ото, — ще пиеш.
— Слушам — ухили се Кастило. Тракна с токове и махна на всички да се качат в асансьора. Трябваше да се посбутат, но успяха да се съберат.
Трапезарията бе огромно помещение на третия етаж. Едната стена бе покрита с плътни тежки завеси. Кастило се приближи, намери някакъв ключ и го щракна. Завесите се отвориха и разкриха огромни прозорци
