Заложникът

към ширнали се поля.

— Красива гледка — отбеляза Торине.

— Ела — повика го Чарли — и професор Кастило ще ти изнесе лекция за сравнително новата военна история.

Влезе прислужница, също с боне и престилка, понесла поднос с високи чаши за шампанско. Кастило, Торине и Кранц тъкмо си бяха взели чаши, когато се появи Хелена.

— Ето я и домакинята — посрещна я Кастило. — Хелена, извини грубостта ми. Запознай се с полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили и господин Кранц от електронния център на армията, който ще демонстрира как работи сателитният телефон, който препоръчвам на Ото да купи за чуждестранните кореспонденти на „Тагес Цайтунг“. Господа, това е нашата домакиня, госпожа Хелена Гьорнер.

Хелена се бе овладяла и се държеше наистина чаровно и приятно.

— Имате чудесен дом, фрау Гьорнер — започна Торине. — Гледката е забележителна.

— Нали?

— Тъкмо се канех да им разкажа за земята, Хелена. Може ли да продължа?

— Разбира се — усмихна се тя, за да прикрие досадата си.

— Някъде по средата на това чудесно поле с пшеница — посочи Кастило — ще видите една ивица от около седемдесет метра, където растенията са по-хилави.

— Да — отвърна Торине, когато забеляза какво му показна Кастило.

— Може и да ви е трудно да допуснете в мирно време като сега, но там са били поставени мини, половината „Скачащи Бети“. Били поставени от източногерманските власти…

— Това да не би да е била границата между Източна и Западна Германия? — прекъсна го Торине.

— Точно така. Може ли да продължа?

— Разбира се. Извинявай.

— Мините били поставени от източногерманците, за да не се втурнат западногерманците и да се възползват от благата на комунизма — продължи Кастило.

— Карлхен, внимавай — предупреди го фрау Гертруд.

— А от тази страна на все още замърсената земя минавало шосе, по което патрулирали американски военни… Хелена, шампанското е чудесно! Може ли още една чаша?

— Разбира се — отвърна домакинята и щракна нетърпеливо пръсти към една от прислужниците, която забърза към тях.

Кастило отпи нова глътка, преди да продължи.

— Та, както ви казвах, имало шосе, на което патрулирали американците, за да не позволят на западногерманците да побегнат към Източна Германия. — Един от младите герои е познат на всички ни. Младши лейтенант Алън Нейлър, тъкмо завършил „Уест Пойнт“, намерил време колкото да си намери булка и да завърши курса за офицери във Форт Нокс…

— Нейлър е бил тук? — учуди се Торине. — Невероятно.

— По-късно станал майор — кимна Кастило. — Та той взел, че дочул легендата за къщата.

— Карл! — предупреди го Гьорнер.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Искате ли да ви разкажа? — попита невинно той.

Торине мълчеше.

— Аз искам — отвърна Кранц.

— Ами военните знаели къщата под името „Замъка“ и се носел слух, че тук живеела принцеса със златни коси, пазена от баща й, краля, известен като Стария. Той не държал принцесата окована във вериги, но гледал да я държи по-далече от американците, които също като французите и много германци имали склонност да унищожават културното наследство на разни места по света.

— Не каза ли вече достатъчно? — попита Гьорнер.

— Привършвам, Ото — успокои го Кастило.

— Вече не е смешно, Карл — настоя Ото.

— Тогава недей да се смееш — сопна се Чарли. — Та един ден, предполагам, било неизбежно, затова неизбежното се случило. Долетял американски рицар в блестяща броня. По-точно на „Хюи“. Кацнал на калдъръма пред конюшните.

Той посочи.

— Имал няколко предимства. Бил авиатор, а по-важното е, че бил от Тексас. Както Фернандо ще ви каже, красивите млади тексасци имат излъчване, на което нито едно момиче не може да устои. Така било и тук. — Той огледал къщата и видял красивата принцеса. И тя го видяла. Погледите им се срещнали. Засвирили цигулки. Земята се разтърсила. В небето блеснали фойерверки. Хор от ангели запял Ich liebe dich и разни подобни. Около девет месеца по-късно им се родило красивото момченце, което сега се е изправило пред вас.

— О, Карлхен! — възкликна развълнувана фрау Гертруд.

— Баща ти е бил американски пилот? — попита Кранц. — Сега къде е?

— Не се е върнал от Виетнам — отвърна спокойно Кастило.

— Съжалявам.

— И аз — кимна Кастило. — Лекцията приключи. Дано да сте си записвали, защото предстои писмен изпит.

— Заповядайте, седнете — намеси се Хелена.

— Тази история истина ли е, чичо Карл? — попита младо гласче.

От изражението на Хелена Гьорнер стана ясно, че не е усетила, когато децата й са застанали на вратата.

— Не са ли това любимите ми кръщелници! — възкликна Чарли. — Да, Вили, историята е истинска.

Кастило прекрачи към вратата и прегърна едно по едно двете момченца — на десет и дванайсет.

Дванайсетгодишният попита:

— Какво е Виетнам?

— Една ужасно място, много далече от нас — обясни Чарли. — И между другото, Сиймор, колко е сега във Вашингтон?

— Към шест и половина — отвърна Кранц.

— Колко време ще ти трябва, за да оправиш апаратурата?

— Зависи къде искате да я монтирам.

— Какво ще кажеш до конюшнята? Точно на мястото, където кацнал рицарят в бляскави доспехи.

— Дайте ми десет минути. Тук ли ще остане?

— Няма да е за дълго — успокои го Чарли. — Защо не хапнем, после ще поговорим с Ото и към осем вашингтонско време ще е готова.

— Става.

(ПЕТ)

— Обядът беше великолепен, Хелена. Благодаря ти — каза Кастило.

— Радвам се, че ти хареса, Карл — отвърна тя.

Кастило даде знак на една от прислужниците да му сипе още кафе.

— Danke — благодари той и се обърна към Гьорнер. — Кажи ни, Ото, какво си чул на благотворителното събитие в Марбург за момчетата, които изнасят пари в Аржентина — помоли Кастило.

Гьорнер не отговори.

— Каза две неща, Ото, които привлякоха вниманието ми. Първо, че Фюрерът пръв се бил сетил…

Хелена го погледна студено.

— Не е нужно децата да присъстват на този разговор.

— Както прецениш, Хелена — заяви Кастило. — Когато бях още по-малък от децата, дядо ми, на същата тази маса, ми разказа за злото, причинено от германските националсоциалисти — или както всички ги знаят,