— Вие имате ли представа с какво се занимава той?
— Да — отвърна Чарли. — Той е посредник, може би най-важният посредник в иракската схема „Петрол срещу храни“.
Кастило забеляза изненадата по лицата на Торине и Фернандо. Не беше споделил с тях казаното от Кенеди, а само — че са се видели и че Кенеди не знае къде се намира Лоримър.
— Работата е там — продължи Чарли, — че французите искаха да облекчат санкциите на Хюсеин, но Щатите — и англичаните — казаха не. Така че с безкрайната си мъдрост Съветът за сигурност към ООН през 1996 година измисли „Петрол срещу храни“, защото по този начин иракчаните нямало да измрат от глад. Всъщност това бе начинът Саддам да възнагради преданите жабари и руснаци и разни други негодници. Бил е изнесен петрол за шейсет и пет милиарда долара, докато Щатите избомбят Багдад — слагайки край на програмата — през 2003. Доста комисионни могат да се вземат от шейсет и пет хиляди милиона долара, а Лоримър просто си е стоял кротко и е събирал имена.
— Ще ми кажете ли откъде знаете, че Лоримър е бил посредник? — попита Дешамп. Говореше почти предизвикателно.
— Не.
— Ще ви попитам отново някой друг път — обеща Дешамп. — Тогава може и да ми кажете.
— Всичко е възможно — съгласи се Чарли.
— Добре, нека предположим, че той е най-важният посредник. Познава може би петдесет процента от хората, а може би дори повече, на които им е било плащано, как им е било плащано и по колко им е било плащано. И най-вече защо. Някои от тези хора работят в ООН на доста високи длъжности. Затова от ООН не искат да излизат имена.
— Някои от онези, на които им е било плащано, са французи. Французите имат един доста интересен закон, според който президентът на Франция не може да бъде разследван, докато не изтече мандатът му. А Второ бюро12 — нали знаете какво представлява?
Кастило кимна.
— За тях Агенцията представлява огромна заплаха за прекрасната Франция и те предприемат всички необходими мерки. Затова ми беше толкова трудно да проследя нещата.
— Ясно — кимна Кастило.
— Същото беше и с германците — продължи Дешамп. — Все още имам приятели от другата страна на Рейн — работих известно време в Берлин и Виена, още по време на Студената война — и те ми подават информация и приятелски съвети да си пазя гърба, когато става въпрос за важни германски клечки, които се опитват да потулят нещата. — Има и доста руснаци. Много от парите, открити на сметката на Саддам Хюсеин, са прекарвани тук със самолетите на легендарния руски бизнесмен Александър Певснер. Познато ли ви е името?
— Чувал съм го — отвърна Кастило.
— Той има нещо като тайна служба за превози и обслужва хора, които искат да пренесат разни неща, без никой да разбере. Когато стана въпрос за Певснер, преди около месец ми казаха — съобщиха на всички представители на ЦРУ в посолствата — да не ровим повече в дейността на гадината мръсна без специално одобрение от Ленгли.
— Певснер е свързан с „Петрол срещу храни“ ли? — попита Кастило.
— Индиректно, доколкото разбрах. Той просто е разкарвал парите — като товари — и както подозирам, много неща, които не би трябвало да стигат до Саддам Хюсеин, са се озовавали в Багдад на самолетите му.
Торине срещна погледа на Кастило.
— И така, връщаме се към американците — продължи Дешамп. — Има едни доста предприемчиви бизнесмени в Хюстън, затънали до ушите в рекет по време на „Петрол срещу храни“. Може и да ме вземете за непоправим циник, но от опит знам, че когато петролните магнати дават паричния си принос за политиците, политиците покриват работата, когато Агенцията или ФБР, или някой друг, реши да закове въпросния бизнесмен. Така е и с нашия човек Певснер.
Дешамп замълча.
— Може ли все пак да пия едно кафе?
— Разбира се — отвърна Кастило и посегна към кафеника.
Дешамп взе чашата, добави захар и разбърка.
— И така, когато се заговори за въпросния Лоримър, аз вече знаех тези неща.
— Мисля, че ми е ясно — отвърна Кастило.
— Агентът от Тайните служби тук ми е приятел. Нали се сещате, двама динозаври, попаднали сред множество младоци, на които всяка стъпка е политически издържана и съобразена така, че да се хареса на Държавния департамент. Та някакъв негов приятел му звъннал и го помолил да открие Лоримър, а той се обърна към мен, защото знаеше, че го следя.
Агентът отпи глътка кафе и продължи:
— Знаех, че нещата ще се разсмърдят още преди посланикът да ми се обади и да започне да пита за Лоримър. Беше му се обадила… как се казваше… Кохън, лично държавният секретар.
—
— Изискана лелка — отвърна Дешамп. — Хареса ми. Та тъкмо се канех да го закова копелето, когато някой сложи капак на цялата работа.
— Това пък какво означава?
— Циникът в мен ме кара да подозирам, че някой в Ленгли има прекалено голяма уста и е казал на някой друг, че се каня да довърша доклада си за Лоримър. Има разни хора, които искрено съжаляват, че жабарите и Щатите са си сритали шапките — както и някои сенатори, които разследват целия фарс с „Петрол срещу храни“ и ООН — и са решили, че ще се предизвика истински потоп, ако вземем да изпеем пред жабарите всичко, до което сме се добрали — че нещата ще се разсмърдят чак до Ширак, че може би дори и той е в кюпа — и че ще стане още по-зле, когато се разбере, че американски дипломат в ООН е главният посредник.
— Значи имахте подозрения, че някой ще види сметката на доклада ви, така ли? — попита Кастило.
— Ще го погребе някъде — поправи го Дешамп. — Също както Лоримър е бил погребан. Ако е имал този късмет.
— Моля? — учуди се Чарли.
— Много е възможно да е в Москва, може би дори в Берлин, и да изпява кротко всичко, което му е известно, на руснаците или германците. Ако знае къде са заровени телата на останалите му приятелчета, ще предостави доста полезно дипломатическо оръжие. Така никой няма да посмее да продължи с изкарването на нова кирливи ризи.
— Да не би да се опитвате да ми кажете, че Лоримър е мъртъв? — попита Кастило.
— Извадил е късмет, ако са го убили бързо — с други думи, само за да му запушат устата. Ако някой иска да разбере какво е знаел… Много добре са се справили с приятелчето му, ливанец, казва се Анри Душон, във Виена. За да му дадат стимул да отговори на въпросите, са му изтръгнали два нокътя и шест зъба. След това са му прерязали гърлото.
— Кога е станало? — попита Кастило.
— Преди две седмици.
— Кога е видян Лоримър за последен път? — не спираше Кастило.
— Ако може да се съди по разходите на кредитната му карта „Американ Експрес“, пътувал е със самолет до Виена на дванайсети този месец. Същия ден си е купил — или някой друг е използвал кредитната му карта — за да купи билет от Виена до тук. Не знам дали той я е използвал; може да е било просто заблуда, за да подведе онези, които са го търсели. Но също така има и възможност да се е върнал тук. Наистина не знам. Според мен са го спипали, когато е отишъл да се види с приятелчето си Душон. След това са го отвели някъде, за да го разпитат, но може и да не е станало точно така. Ако трябва да обмислим всички възможности, може дори да са го нарязали на парчета и да са го изхвърлили в красивия син Дунав. Но може и да се е върнал, да са го пипнали тук, а след като е отговорил на въпросите им, да са го изхвърлили в Сена.
— Остава и възможността да се е покрил някъде — предположи Кастило.
