— Насам, господин Кастило. Специален агент Шнайдер е в петстотин двайсет и седма.
—
Лесно откри стая 527. Пред вратата бяха седнали двама полицаи. Единият бе с моторджийски ботуши, в униформата на елитните части на пътна полиция, а другият, едър мъж в цивилно облекло, имаше на ухото издайническият предавател на човек от Тайните служби.
Щом Кастило се приближи, двамата скочиха.
Кастило погледна наляво и видя остъклената чакалня. В нея се бяха събрали десетина човека. Трима бяха от полицията във Филаделфия: главен инспектор Фриц Крамер, командир на Бюрото по антитероризъм; капитан Франк О’Брайън, който завеждаше разузнаването и екипа за борба с организираната престъпност в същия отдел, където Бети Шнайдер бе работила като сержант; и лейтенант Франк Шнайдер от магистралните патрули, по-големият брат на Бети, готов да я защитава от целия свят.
Имаше и двойка, които Кастило реши, че са родителите на Бети, свещеник и още няколко човека.
„А ти какво очакваше? Че ще бъдете само вие двамата ли?“
Напразно се бе надявал, че никой в чакалнята няма да го види.
Агентът от Тайните служби, застанал на вратата го уведоми:
— Специален агент Шнайдер е в рентгенологията, господин Кастило. Ще я върнат всеки момент. Има чакалня…
Той посочи към останалите.
— Не може ли да почакам тук?
— Може, господине.
Кастило и Фернандо влязоха в стаята. Леглото не бе оправено, ала по нищо друго не личеше, че Бети е била в стаята.
„Не видях Джак Бритън в чакалнята. Къде, по дяволите, се е скрил?“
Приближи до прозореца и погледна към вътрешния двор. Обърна се едва когато усети, че вратата се отваря.
Бети бе на носилка. Прехвърлиха я на леглото и изкараха носилката.
Чак тогава тя вдигна ръка и изстена:
— О, Чарли!
Говореше през стиснати зъби.
Кастило приближи до леглото и пое протегнатата й ръка, целуна я, наведе се и я целуна нежно и по челото. След това останаха загледани един в друг.
След около трийсет секунди той се осмели да заговори.
— Виенски шницел, сладурче.
Бети му се усмихна.
— Ако нямаш нищо против, Кастило, майка ни иска да я види — чу той гласа на лейтенант Франк Шнайдер зад себе си.
Кастило се обърна.
Зад брата на Бети видя двойката, която бе предположил, че са родителите й. Зад тях бе застанал свещеникът и още един мъж.
— Какво ти става, Франсис! — скара му се майката на Бети. — Не виждаш ли как го гледа?
— Много се извинявам — обади се Кастило.
Бети пусна ръката му с нежелание.
Майката на Бети докосна бузата на Чарли и пристъпи към леглото.
Баща й го огледа свирепо.
Кастило излезе от стаята, последван от Фернандо, и само след миг от лейтенант Шнайдер.
„Да не би да излезе, защото искаше майка му и баща му и свещеникът да останат насаме с Бети? Или майка му го е накарала да излезе?“
— Костело! — извика лейтенант Шнайдер.
Кастило се обърна. Шнайдер се приближи до него.
— Бях ти обещал да ти счупя краката.
И патрулът, и агентът от Тайните служби пред вратата на Бети скочиха.
— Казвам се Кастило — отвърна спокойно Чарли. — Да, спомням си нещо такова.
— Знаех, че ще ни донесеш само неприятности, още от мига, в който те видях — заяви Шнайдер. — Тя е тук заради теб.
Кастило кимна едва забележимо.
— Виновен съм, така е.
— Ако те видя отново около нея, ще ти счупя краката, ще ти отскубна ръцете и ще ти ги навра в задника.
Кастило не отговори.
Фернандо пристъпи напред.
— Чакай да ти кажа нещо, дребен. — Това „дребен“ бе доста относително. Лейтенант Шнайдер бе метър и осемдесет и три и поне с двайсет килограма по-лек от Фернандо Лопес.
— Разкарай се, лоена топко! — изсъска лейтенант Шнайдер.
— Достатъчно, лейтенант! — изрева главен инспектор Крамер. — Отдръпни се! Незабавно!
— Тъкмо се канех да уведомя лейтенанта — започна да обяснява спокойно Фернандо, — че в нашето семейство, ако някой иска да се докопа до Чарли, първо трябва да мине през мен.
— Не наливай масло в огъня — сопна се главен инспектор Крамер. — Питай пожарникарите. И двамата замълчете веднага!
Кастило се разсмя.
— А ти, Шнайдер, ако посмееш още веднъж да си отвориш устата, ще ти наредя да напуснеш! Разбра ли ме?
Шнайдер кимна.
— Отвръща се: „Разбрах, господине!“, лейтенант.
— Разбрах, господине — повтори с нежелание Шнайдер.
— Чарли, трябва да поговоря с теб — отвърна Крамер. — А О’Брайън иска да знае какво става. Ако накарам нашата горила да чака в онзи край на коридора, ще накараш ли твоята горила да чака тук? — Той посочи в двете противоположни посоки.
Кастило погледна Франк Шнайдер.
— Имаш право да чуеш какво ще кажа на шефа. Ще се държиш ли прилично?
Лейтенантът кимна.
— Отговори с „да“ или „не“, дяволите да те вземат — сопна се Крамер.
— Добре, добре — примири се лейтенант Шнайдер.
— Можем да отидем в чакалнята — реши Крамер и отвори вратата.
— Кажи, Франк, какво мислиш — обърна се главен инспектор Крамер към капитан О’Брайън, когато Кастило приключи разказа си.
— Огромни пратки кокаин идват от Аржентина — отвърна О’Брайън.
— Не знаех — намеси се Фернандо.
— Прекарват ги със самолети от Колумбия до Боливия или Парагвай — понякога направо в Парагвай, — след това ги препращат в Аржентина — обясни О’Брайън. — После мулетата ги прекарват от Буенос Айрес в Маями. Аржентинските агенти от ДРУ са умни. Вместо да арестуват мулетата, те ги оставят да се качат на самолета, обаждат се на нашата Агенция за борба с наркотиците и те посрещат самолета в Маями. Така спират кокаина, а ние плащаме за съдебния процес на мулетата и затворническата килия от петнайсет до двайсет години.
— ДРУ не се занимават само с наркотици, капитане — отвърна Кастило. — Това е аржентинското ФБР, ЦРУ и Агенция за борба с наркотиците под един покрив.
— Нямах представа — отвърна О’Брайън. — Мисля си, че момчетата от „Наркотици“ — и тук, и там, както и навсякъде — си разчистват пътя със стрелба. Който решат, че се пречка, ако някой е чул или видял нещо, гледат да го очистят. Включително и хората от семейството му.
