Заложникът

Кастило се върна в офиса на госпожа Форбисън и пое слушалката.

— Кастило.

— Няма ли най-накрая да се сетиш да си включиш мобилния — чу той гласа на Хауърд Кенеди.

— Господи, останал е в куфарчето.

— Значи няма значение дали е включен, или изключен.

— Какво става, Хауърд?

— Този път си отворил кутия с отровни змии покрай приятелчето си. Говоря за онзи, дето ме накара да открия.

— Какви са тези отровни змии?

— От онези, за които е абсолютно забранено да се говори по телефона — намекна Кенеди.

— Толкова ли е зле?

— Много по-зле. Къде можем да се видим?

— Ти къде си?

— Отговори на въпроса ми.

— Трябва да мина през хотела, да си взема дрехи, да се отбия в офиса на Хол на Пенсилвания Авеню и след това се качвам на самолет за Париж.

— Кой полет?

— „Еър Сан Антонио“, полет седемнайсет.

— Нима? Познавам ли хората, които ще пътуват с теб?

— Екипажът е същият като преди. Познаваш ги и двамата.

— Много интересно. И къде ще отседнеш в Париж?

— „Крийон“.

— Чудесен хотел. За съжаление, на мен ми се струва прекалено близо до някои бивши колеги, които могат случайно да минат.

„Господи, забравих да кажа, да напомня на Том Макгайър да разбере какви точно ги мъти специален агент Юнг от ФБР в Монтевидео!“, помисли си Кастило.

— Ти какво предлагаш?

— Кога каза, че заминаваш?

— Веднага щом успея.

— Нали може да не се слиза от самолета, когато презарежда?

— Може. Ще презаредим в Гандер на Нюфаундлендските острови, а после в Шанън, Ирландия. С двете презареждания ще ни отнеме десет часа.

— Сега в Париж е почти четири и половина — отвърна Кенеди. — Ако излетите до час, това значи пет и половина. Пет плюс десет и три след полунощ. Още един час, за да минете през митницата и паспортен контрол, да стигнете до „Крийон“ от „Льо Бурже“… Нали ще кацнете на „Льо Бурже“?

— Да — отвърна Кастило.

— В пет сутринта ще бъдете в хотела. Отпускам ви още един час дребни непредвидени закъснения, значи ще е станало шест. Ще се видим утре сутринта, Чарли. Трябва да поговорим на всяка цена.

Чу се шум и Кастило разбра, че Кенеди е затворил.

(ДВЕ)

Кабинетът на секретаря на Вътрешна сигурност

Седемнайсета улица и Пенсилвания авеню, СЗ

Вашингтон, окръг Колумбия

11:20, 26 юли 2005

— Президентът ми каза, че сте си побъбрили — отбеляза почитаемият Матю Хол, секретар на Вътрешна сигурност. — Имаш ли нещо да ме питаш?

— Един важен въпрос — отвърна Чарли. — Войникът в мен се чувства неловко, защото не е наясно със старшинството в този случай.

— Накратко казано, отчет даваш само на президента — отвърна Хол. — Струва ми се, че знам какво точно ме питаш. Тъй като и аз се уча да бъда вашингтонски бюрократ, ще ти отговоря уклончиво. Когато ми съобщи решението си, се запитах защо съм извън играта. След това разбрах, че не съм. Важното е човек да може да отрече онова, което не му изнася. Сега мога честно да отговоря, ако някой пита, а някой със сигурност ще попита — или за да хване клюката, или за да се намеси, където не му работата — каква е връзката ми с теб, та мога да кажа с чиста съвест, че нямаме нищо общо. Ти не работиш за мен.

— По същия начин, ако някой пита шефа на президентския личен състав какво знае за К. Г. Кастило от Звеното за организационен анализ, той честно може да каже, че не знае нищо по въпроса. Ако ни хванат — което е много вероятно, — можем да се скрием зад решението на президента.

— Колкото повече се дистанцираш от Звеното за организационен анализ на президента, толкова по- добре. Затова той го крие зад гърба на Вътрешна сигурност. Що се отнася до това, че работиш под неговото пряко командване — има повече от достатъчно военни от капитани чак до полковници: адютантите, типовете, които разнасят „Футбола“11, например, които са му пряко подчинени, така че ако някой изобретателен репортер започне да души, можеш да отговориш, както са инструктирани те: „Много се извинявам, но задълженията ми в Белия дом са секретни. Налага се да се отнесете към Белия дом.“ Нали ме разбираш?

— Господине, всъщност исках да попитам колко от онова, което върша, да му казвам. Или на вас.

— Що се отнася до мен, ще му казвам всичко, което ти си ми казал, когато преценя, че трябва, и колкото преценя, че трябва. Президентът не се интересува от начина на изпълнение на дадена задача, а от крайния резултат. Това показва, че не съм вън от играта. Ще му съобщавам само онези неща, които изискват намесата му — например неща, за които той може да каже „Не, по дяволите, не можем да го направим; кажи му да спре незабавно.“

Той се поколеба и след малко запита:

— Нали ме разбираш?

— Да, господине.

— Добре. Кажи какво друго има.

— Само едно, господине. Помолих Том Макгайър да го свърши, но не съм сигурен — не ме разбирайте погрешно, искрено се възхищавам от способностите му — но наистина не съм сигурен, че ще се справи.

— Значи искрено се възхищаваш от способностите му, така ли? — попита Хол.

— Да, господине.

— Какво ще кажеш Том да поработи при теб?

— Възможно ли е, господине?

— Джоуел подхвърли, че ще ти бъде от голяма полза. Прав е. Да попитам ли Том?

— Много ще се радвам да е в екипа ми, господине — заяви Кастило и си помисли: „Току-що доказах, че и аз се уча да бъда вашингтонски бюрократ. Отговорът ми беше чиста проба лъжа и имаше за цел да заблуди човека. Вече знаех много добре, че Том иска да работи за мен и няма да има проблем.“

— Добре, ще го попитам. Какво според теб няма да успее да свърши Том?

— Да разбере какво прави агент Юнг от ФБР в Монтевидео. Ако е нещо секретно, няма да кажат на Том.

— Ти защо реши, че не върши онова, което са ти казали, че върши?

— Страхувам се, че няма да ви стане приятно, когато чуете подробностите.

— Учиш бързо — отвърна Хол. — Този тип има ли си малко име?

— Дейвид Уилям, господине. Младши.

Хол натисна говорителя на телефона.

— Мери-Елън, свържи ме с директор Шмит. Обезопасена линия, ако обичаш.

— Веднага, господин секретар — отвърна Мери-Елън Кенсингтън.

Той натисна отново копчето и погледна Кастило.

— Знам, че директорът на Централното разузнаване е уведомен за новото звено; обади ми се рано