— Президентът е създал звено за тайни операции, което да открие виновниците. Даде го на мен, а също и властта да правя каквото преценя за необходимо.
Извитите й вежди показаха, че е силно впечатлена.
— Ще гледам да те държат в течение какво става. Но не бива да споделяш с абсолютно никого.
— Ще ми казват ли какво става?
— Специален агент Шнайдер, вече си назначена в Звеното за организационен анализ, както е официалното прикритие на групата — обясни Кастило. — Аз съм шефът. Разбира се, че ще ти казват.
— Иска ми се да дойда с теб.
„Господи, тя не си представя как ще се държим за ръце, докато се качваме с асансьора към върха на Айфеловата кула. Нито пък как ще седим в някое кафене на брега на Сена. Иска й се да се заеме с полицейска работа.“
— И на мен.
— Внимавай, Чарли.
— Виенски шницел, сладурче. Трябва да вървя.
Той се наведе, целуна я нежно по устните и задържа погледа й.
След това тя сви рамене, стисна ръката му и му кимна с глава да тръгва.
Когато двамата с Фернандо се качваха в асансьора, той чу жената от латиноамерикански произход да съобщава:
— Дон Жуан слиза.
(ПЕТ)
Хотел „Крийон“
„Плас дьо ла Конкорд“ 10
Париж, Франция
05:25, 27 юли 2005
Париж тъкмо се събуждаше, когато кацнаха. По пътя от „Льо Бурже“ трафикът бе слаб, а на „Плас дьо ла Конкорд“ нямаше почти никакви коли и пешеходци.
— Най-добре да полегнем за малко — реши Кастило, докато се регистрираха. — Да поръчаме да ни събудят в десет и половина например.
— Става — съгласи се Торине.
Кастило знаеше, че часовата разлика ще им подейства зле. Биологичният им часовник твърдеше, че е полунощ, а не пет и половина сутринта.
Не се чувстваха изморени, дори не им се спеше много, въпреки че не бяха спали почти двайсет и четири часа и бяха изминали огромно разстояние от плантацията на Мастърсън в Мисисипи. Първо, това бе преди осемнайсет часа. Парижкото време бе с шест часа по-напред, отколкото в Мисисипи.
Второ, бяха се сменяли на пилотската седалка, от Филаделфия до Гандер, Нюфаундлендските острови, а след това до Шанън, Ирландия, и най-сетне до „Льо Бурже“. „Свободният“ пилот — всеки от тях бе изпълнявал тази роля — нямаше какво друго да прави, освен да дремне, а седалките на „Лиъра“ се отпускаха назад и не бе трудно човек да поспи. Все едно бяха станали рано и бяха поспали малко преди полунощ.
Изкушаваше се да вземе набързо един душ, да хапне нещо, след това да събуди представителя на ЦРУ и да се опитат да открият Жан-Пол Лоримър. Най-разумно бе да вземе набързо душ, да си легне и да поспи колкото е възможно повече. Ако успееше да излъже биологичния си часовник, щеше да се събуди свеж, отпочинал и готов да се захване за работа.
Кастило даде бакшиш на носача и огледа апартамента. През тежките завеси на спалнята се процеждаше лъч светлина. Той се приближи, разтвори ги и надникна навън. Виждаше „Плас дьо ла Конкорд“ и моста на Сена.
Дръпна отново завесите, извади чисто бельо от сака и започна да се съблича. Беше останал само по боксерки, когато телефонът звънна.
— Ало?
— След пет минути, пред хотела — нареди Хауърд Кенеди. — В черен мерцедес съм.
— Не очаквах да паднеш до по-нисък клас — отвърна Кастило, въпреки че по средата на изречението усети, че Кенеди е затворил.
Десет минути по-късно — след като реши, че да вземе душ и да се обръсне е по-важно, отколкото да подскача на заповедите на Кенеди — Кастило мина през празното фоайе и излезе на „Плас дьо ла Конкорд“.
Наоколо не се мяркаше мерцедес.
„Нищо. Кенеди може и да е вкиснат, но държи да се видим. Няма да отпраши нанякъде просто така.“
Кастило зави надясно и тръгна към американското посолство. Тъкмо бе стигнал до оградата и видя американското знаме в двора, когато чу писък на спирачки.
Обърна се и видя черен „Мерцедес S600“ седан пред „Крийон“. Кастило закрачи — умишлено бавно — назад.
Прозорецът над седалката до шофьора бе спуснат, но вратата остана затворена. Кастило се наведе, пъхна ръце и надникна вътре.
— Здрасти, красавецо — поздрави той седналия зад волана Кенеди. — Забавления ли търсиш?
— Майната ти, Чарли, качвай се в шибаната кола!
Кастило отвори вратата и се качи. Кенеди потегли с много газ и зави по Шанз-Елизе.
— Къде отиваме, Хауърд?
— Освен ако не знаеш някое място, където никой няма да подслушва, ще се повозим.
— Да не би да мислиш, че стаята ми в „Крийон“ се подслушва?
— Не съм сигурен, че не се подслушва.
— Защо си толкова притеснен?
— Ти какво знаеш за Лоримър?
— Малко повече, отколкото когато те попитах — отвърна Чарли. — Разни хора го търсят. Убили са Мастърсън, за да покажат, че ще му видят и на него сметката, когато го открият.
— А знаеш ли кои са тези „разни хора“?
— Не. Затова съм тръгнал да търся Лоримър.
— Ще те учуди ли фактът, че и руснаците го търсят?
— Нищо не е в състояние да ме изненада.
— И едни германци.
— Същият отговор.
— И едни французи. И разни от режима на Саддам Хюсеин. А също и едни от Хюстън, Тексас.
— Давай по същество, Хауърд, моля те. Нещо не ме бива в гатанките.
— Приятелят ти Лоримър е бил посредник — може би главният посредник — в благородната програма, наречена „Петрол срещу храни“. Което означава, че е знаел на кого се плаща. Това е достатъчно основание всички онези хора, които ти споменах, да искат да му видят сметката.
— Чакай да помисля.
На улицата изскочи регулировчик, наду свирката и вдигна ръка, за да спре прииждащия поток автомобили. Кенеди успя да спре върху пешеходната пътека. Докато Кастило наблюдаваше ранобудните парижани, тръгнали към кафенета, а после на работа, обмисляше дали Кенеди не се опитва да го излъже.
— Чарли, освен че е знаел прекалено много, има и други хора, които не са си получили парите от сделките. Говори се — зависи кой го казва — че сумата е между дванайсет и шестнайсет милиона долара.
— Боже!
