лесно.
„По дяволите, прав е.
Въпросът е дали Мунц все още има връзки с властите, или просто изчаква удобен случай да гръмне Лоримър.“ Кастило погледна Мунц.
— Карл, сигурно се чудиш дали съм наемен убиец — обади се Мунц.
— Мина ми през ума.
Мунц задържа погледа му.
— И аз на твое място щях да се чудя. Отговорът е не, не съм. Замисли се. Тези хора обърнаха наопаки и моя живот. Налага ми се да търпя — и на мен, и на семейството ми — срама, че съм освободен от длъжност поради некомпетентност. Искам да разбера кой е виновен.
„За да им видиш сметката ли, Алфредо?“
— Казах, че ми е минало през ума. Мина ми през ума и аз отхвърлих подобна възможност — обясни Кастило.
„Това истината ли е? Да не би вече да се питам кого да натоваря със задачата да го застреля, ако само помисли да очисти Лоримър?
Май бях напълно искрен.
Само че това не означава, че няма сериозно да обмисля на кого да поставя задачата да го гръмне, ако се окаже, че греша. Или може би ще се наложи да свърша сам тази работа.“
— Благодаря ти — отвърна Мунц.
— Защо не кажеш на пилота си да откара Алфредо до „Хорхе Нюбъри“? — подхвърли Кастило. — Така ще избегнем въпросите на любопитните и няма да се наложи да се дават обяснения къде отива.
Певснер се замисли и кимна.
Прислужницата се върна с поднос, отрупан със сандвичи с печено, купа с ледени кубчета и бирени бутилки.
— Обядът е готов — въздъхна Певснер. Обърна се към Чарли. — Ти не трябваше ли да се обадиш на някого, Чарли, за да съобщиш, че си с приятели?
— Излъгах те, Алекс.
Певснер го погледна и поклати глава.
— Копеле такова. Казвам го с най-добри приятелски чувства.
(ТРИ)
„Нуестра пекеня каза“
Кънтри клуб „Майерлинг“
Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина
15:05, 29 юли 2005
Посланик Хуан Мануел Силвио, посланик на Съединените американски щати в Република Аржентина, седеше в хола. Беше в дънки, износени маратонки, поизтъркан пуловер с избелялото лого на университета „Харвард“. Държеше в ръка бутилка бира.
— Добър ден, господине — поздрави Чарли.
— Радвам се да те видя отново, Чарли — каза посланикът и се надигна от стола, за да подаде ръка. — Любопитство ли е това? Дали не е заради облеклото ми?
— Ако ми позволите волността, господине, не сте зализан както обикновено.
— Радвам се, че ме повика — отвърна Силвио и седна. — Когато Алекс каза, че предпочиташ да дойда тук, вместо да се видим в посолството, се запитах как да дойда, без да се усети охраната от ДРУ и да започне да задава въпроси какво точно правя в „Нашата малка къща“.
— Значи се откачихте от ескорта на ДРУ? — усмихна се Кастило.
— По начин, достоен единствено за Джеймс Бонд — заяви доволно Силвио. — Излязох от посолството, върнах се в резиденцията, преоблякох се и излязох да потичам. След мен запухтяха трима бабаити от ДРУ, докато накрая издъхнаха. Продължих да тичам, докато не се изгубиха от поглед. След това, съвсем случайно, една от колите с човек на Алекс, ама наистина съвсем случайно, спря и ми предложи да ме докара.
— Да, шофьорът сигурно случайно ви е мярнал. На това му се казва късмет.
Силвио кимна.
— Открай време ми се иска да вляза в докладите им за проблемни случки — призна Силвио. — Как само ми се иска да видя изражението на моя добър приятел министъра на външните работи, когато пита и не може да повярва: „Искате да ми кажете, че сте изгубили американския посланик, така ли?“
Кастило се разсмя, след това каза:
— Благодаря ви, че дойдохте, господине.
— Благодаря ти, че ме покани — отвърна Силвио. — Няма ли да ми кажеш какво става? Какви са плановете ти?
— Алекс, има ли къде двамата с посланика да останем насаме за няколко минути?
Дарби посочи ниска постройка в градината.
— Барбекюто става ли? — попита той. — В хладилника има дори бира.
— Става — отвърна Чарли.
Кастило си взе бутилка бира и подаде друга на посланик Силвио, който се усмихна и кимна.
Взе бутилката и се настани на един от столовете, а след това погледна Чарли.
— Едва ли искате да ви разкажа всички подробности, господине — започна Кастило.
— Разкажи ми онова, за което няма проблем да говориш — подкани го Силвио.
— И така, господине, президентът чакаше в „Глоубмастър“ в Билокси и тъкмо бе издал…
— Това е всичко, господине — приключи Кастило двайсет минути по-късно.
Силвио очевидно се бе замислил над казаното досега и остана смълчан.
— За момент латинската ми кръв се опита да вземе надмощие — призна той. — Отначало изпитах симпатия към Бетси Мастърсън и посланик Лоримър. Да научиш, че брат ти, синът ти, не само се занимава с гнусни незаконни сделки, ами е отговорен за смъртта на съпруга и сина ти… И за убийството на един чудесен млад пехотинец. И раняването на…
Той замълча и погледна Кастило.
— Ще те разбера, ако предпочетеш да не ми отговаряш. И доктор Лоримър ли е в списъка за „обезвреждане“?
— Имам намерение да го върна в Щатите. Жив.
Силвио кимна.
— Сигурен съм, че е истинско хранилище на интересна информация — подхвърли той. — Само че това няма да попречи на посланик Лоримър и Бетси да научат какъв мръсник е бил, нали?
— Господине, дори ме е срам да мисля за това. Единственото ми желание е Лоримър да ме насочи към убийците на господин Мастърсън. Те са онези, които трябва да обезвредя. И Сантини, и Дарби ми казват, че щом го върна в Щатите, трябва незабавно да влезе в Програмата за защита на свидетелите, стига да сътрудничи.
Силвио изпъшка.
— Ами ако не иска да сътрудничи?
— Според мен ще иска, господине. Знае, че го търсят. И струва ми се, ще разбере, че след като аз съм успял да го открия, онези, които го търсят, за да го убият — изтезават и убият — също ще успеят да го открият. Знам, че най-лесното е да го заплаша, че ще го върна в Париж и ще го оставя на „Плас дьо ла Конкорд“.
— След като съобщиш на „Монд“, на „Фигаро“ и „Юманите“, че липсващият дипломат от ООН се намира там ли? Да, ще се върже.
— Нямах намерение да съобщавам на вестникарите — призна Кастило.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Чарли?
