— Минало заминало — прекъсна го Чарли.
— Просто искам да ви кажа, че съм ви много благодарен, задето не ме изключихте от операцията. Тази сутрин, след като се върнахте в Буенос Айрес, мислех, че ще ме отрежете. Затова искам да ви благодаря. Ще направя всичко по силите си, за да помогна.
Кастило се замисли над думите му.
„Мили боже! Държи се като ученик, който реди благодарности пред треньора, задето го е върнал в отбора, и то след като е бил хванат да пуши в мъжката тоалетна. Сигурно си мисли, че е така във всяка игра.
Сега пък какво да правя?“
Кастило се усмихна на специален агент Юнг, след това стисна рамото му.
— Радвам се, че си с нас, Юнг — отвърна той с надеждата гласът му да е прозвучал по-искрено, отколкото се чувстваше.
ХIХ.
(ЕДНО)
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
08:55, 30 юли 2005
Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“, гол под копринения халат, пъхнал крака в пантофи от мека телешка кожа, внимателно отвори остъклената врата на спалнята, която водеше към градината.
В лявата ръка стискаше чаша чай, а когато валеше — както в момента — проклетата врата заяждаше и чаят понякога се разливаше. Не че имаше значение, ако няколко капки паднеха по плочките, затова пък щеше да му е безкрайно неприятно, ако някоя капка попаднеше върху светлосиния халат.
Успя — след доста усилия — да научи перачката как предпочита ризите си — леко колосани — а бельото и копринените чорапи трябваше да пере в студена вода. Затова пък химическото чистене бе друга работа. В Такуарембо нямаше достойно за дрехите му химическо чистене, което означаваше, че някой трябва да ги носи чак в Пунта дел Есте. А там сумите бяха умопомрачителни, но поне знаеше, че ще свършат работа както трябва и ще запазят оригиналните цветове.
Въпреки това имаше проблеми. Първо, бе неразумно да се показва в апартамента си в Пунта дел Есте. Хората, които го търсеха, като нищо можеха да се появят там. А дори да отидеше — след около шест месеца — щеше да е късно, за да се махнат лекетата.
Затова той отвори вратата особено внимателно и остана доволен от проявената предпазливост. Проклетата врата отново заяде, ала той успя да изнесе чашата, без да разлее и капка.
Въздъхна. Навън ръмеше. А като гледаше небето, щеше да продължи да ръми през целия ден. Времето тук бе често такова през зимата.
Това означаваше, че ще трябва да стои затворен в къщата и днес, и утре, най-вероятно още дълго. Пътеките в градината бяха с плочки, за да може да се разхожда — също като затворник, пуснат навън да се поразтъпче — когато пожелае. Затова пък нямаше начин да напусне къщата. Тревата бе мокра, а почвата — подгизнала. Жан-Пол бе съсипал не един и два чифта обувки в подобно време.
А там, където свършваше тревата, започваше лепкава кал. Човек можеше да мине през калта само с гумени ботуши. Лошото бе, че те израняваха стъпалата му, съсипваха копринените чорапи и краката му замирисваха. Често пъти не успяваше да измъкне ботушите от калта, което означаваше, че когато трябва да направи крачка, ботушът се изхлузваше и той потъваше чак до глезена в калта — когато не падаше по очи. А най-противното беше, когато загубеше равновесие и се проснеше по гръб.
Жан-Пол чу хеликоптера, преди да го види. Макар в тази провинция да не минаваха често хеликоптери, напоследък се навъртаха все повече. Беше разбрал, че някои от тях са собственост на хора, които ги използват, за да пътуват до Монтевидео — някои дори до Буенос Айрес — от именията си. С тях превозът бе по-удобен, особено през зимата, когато ръмеше противно и пътищата се превръщаха в лепкаво блато. Други пък се използваха, за да откарват ловци от Монтевидео или Буенос Айрес до ловните полета.
Истината бе, че тук имаше доста ловни полета. Богати американци и европейци бяха открили удоволствието да стрелят по дивите птици в Уругвай. Беше чувал, че дори вицепрезидентът на САЩ идва на лов с кучета в някакво имение недалече от „Шангри-Ла“, собственост на уругвайски адвокат.
През лятото над имението му често прелитаха хеликоптери с аржентинци и бразилци, упътили се към Пунта дел Есте. Жан-Пол дори се бе замислил дали да не си купи хеликоптер. Така щеше да му е по-лесно, ако искаше да отскочи до Пунта дел Есте, защото с кола пътят му се струваше безкраен. А сега можеше да си позволи подобен разход.
Лошото бе, че хеликоптерът щеше да привлече вниманието към него, което означаваше, че покупката трябваше да изчака, докато всички забравят за Жан-Пол Лоримър.
Бръмченето се приближи и когато неочаквано хеликоптера се показа сред мъглата и ситния дъждец, го стресна.
Машината бързо зави и се отдалечи и скоро шумът на двигателя и перките заглъхна, докато най-сетне се стопи в далечината.
Жан-Пол Бертран реши, че пилотът се е изгубил и е прелетял ниско над земята, за да открие някой път и да се ориентира по-лесно.
Изля чая в една от лехите и се върна в къщата, за да си сипе нова чаша.
(ДВЕ)
Апартамент 735
Хотел „Виктория Плаза“
„Плаза Индепенденция“ 759
Монтевидео, Уругвай
11:25, 30 юли 2005
Апартамент 735 в „Радисън Виктория Плаза“ се предлагаше на бизнесмени, които искаха да забавляват клиентите си в дискретна обстановка. Имаше спалня с две огромни легла, огромен хол с барче, хладилник, удобна маса за осем, която можеше да се използва както за трапезария, така и за конферентна маса. Огромен телевизор „Сони“ с плосък екран бе закачен на стената на хола, така че седналите на масата можеха да гледат презентации, канал HBO и порнофилми, които се осигуряваха срещу минимално заплащане.
Когато Кастило влезе в апартамента с Мунц и Юнг, вътре се бяха събрали десет души: полковник Джейкъб Торине, специални агенти Джак Бритън и Тони Сантини от Тайните служби, специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците, господин Алекс Дарби, търговски аташе на американското посолство в Буенос Айрес, сержанти първи клас Робърт Кенсингтън и Сиймор Кранц от „Делта Форс“, ефрейтор Лестър Брадли от военноморската пехота на САЩ и миловиден мъж в средата на трийсетте, когото Кастило виждаше за пръв път.
Кастило пристъпи към Дарби, стисна го за ръката и го поведе към банята. Щом влязоха, попита направо:
— Какво, по дяволите, търси Брадли тук? И кой, мама му стара, е другият?
— Боб, би ли дошъл за момент?
Приятният човек влезе в банята и затвори вратата след себе си.
— Боб, запознай се с господин Кастило — започна Дарби. — Чарли, Боб — Робърт — Хауъл.
— Приятно ми е. — Боб Хауъл протегна ръка.
