Тексас и ти казва: „Дай ми назаем един кон. Трябва да свърша една работа.“ Ти отвръщаш: „Само че навън вали и ако ти дам коня си, ще се намокриш целия, ще хванеш пневмония и ще умреш. Дай аз да свърша работата вместо теб.“ Няма ли така да е по-разумно?
— Не и ако имаш намерение да свършиш работата, като заведеш даден човек в козметичния салон, за да му изрисуват индийска точка между веждите. В Париж казах на Хауърд да ти предаде, че искам копелето гадно жив.
— Защо ти е?
— Искам да го чуя как ще ми попее. Също като славейче. Искам да ми каже не само кой е убил Мастърсън и Маркъм, ами всичко, което знае за хората, които са били замесени в разни сделки… знаеш за какви сделки говоря, Алекс. Имам предвид поредица от сделки, свързани с храна, лекарства и петрол.
Певснер го наблюдаваше със студен поглед.
— Кажи ми, питам просто от любопитство, как ще го накараш да пропее? — попита Певснер.
— Питаш дали няма да се пробвам да му извадя зъбите с клещи ли?
— Или да прибегнеш до старото китайско мъчение с капките вода.
— Първо ще се опитам да въздействам на честността му и на справедливостта. Ако не се получи, тогава ще му обясня, че го разбирам напълно. Тъй като знам, че някои хора се притесняват, задето не е в Париж, ще го върна там. Проблем с пътуването няма да има, защото ще го бодна с бупивакаин и когато се събуди, ще се озове на „Плас дьо ла Конкорд“. Ще бъде вързан с вериги чисто гол в доста предизвикателна поза за една от статуите около обелиска от Луксор, с червило, с обеци и роза, бодната в задника.
— Чарли! — разсмя се Певснер. — Каква образна картина! За съжаление, не мога да ти позволя да го направиш.
— Не съм дошъл, за да искам разрешение от теб, Алекс. Искам само да взема хеликоптера ти назаем за ден, максимум два.
— Ти май не слушаш какво ти говоря, Чарли. Не мога да позволя подобно нещо. Ще изгубя прекалено много, ако славейчето вземе че пропее.
— Ти също не ме слушаш, Алекс. Май наистина забравяш онова, което ти казвам.
— Не искам да ставам неприятен, Чарли. Много те харесвам и ти го знаеш. Ще ми бъде мъчно, ако…
— Чакай да ти кажа как стоят нещата, Алекс.
— Добре, приятелю, кажи ми как стоят нещата.
— В момента никой не те търси и никой не те следи, защото отидох при президента и го накарах да прекрати всички подобни мисии. Доколкото ми е известно, а съм сигурен, че не греша, единствената връзка, която имаш с „Петрол срещу храни“, е да превозваш стоки със самолетите си. Не си купувал аспирин по за десет долара кутийката, за да го продаваш в Ирак на цена от десет хиляди, а след това да предаваш половината от печалбата на Саддам. Нищо подобно. Дотук съм прав, нали?
Певснер кимна едва забележимо.
— Аз съм бизнесмен, Чарли. Ако хората искат да пренеса даден товар, няма проблем.
— Разбирам. Само че имаме уговорка. Ти няма да нарушаваш американските закони, а ние няма да те търсим. Проблемът е, че ти се каниш да нарушиш американски закон.
— И кой е този закон?
— Възпрепятстваш официално разследване.
Певснер се усмихна.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще ме обвинят в подобно нещо? Стига, Чарли!
— Никой няма да те обвинява в нищо. Само че вече няма да има уговорка, а президентът спокойно ще помогне на Интерпол в недотам успешните им опити да те пипнат.
— Колкото и да ми е мъчно да го кажа, ти помислял ли си какво може да ти се случи, преди да кажеш на някого за това малко недоразумение.
— Намекваш, че някой може да ми пререже гърлото ли? Или да ми лепне някоя бенка?
— Подобни неща се случват, Чарли, и то все на хора, които ме заплашват или по някакъв начин застрашават сигурността на семейството ми.
— Ти да не би да си въобразяваш, че съм се появил просто така? Ако не се върна до час — а пътуването отнема десет минути — или не звънна по телефона и кажа каквото трябва, посланик Силвио незабавно ще поиска среща с външния министър. Ще му съобщи, че току-що е научил, че Александър Певснер, когото Интерпол толкова упорито се опитва да открие, се намира в кънтри клуб „Буена Виста“.
— А ти защо си решил, че той не знае? — сопна се Певснер.
— Никак няма да се изненадам, ако знае. Само че ще бъде съвсем друго, ако го уведоми лично американският посланик, нали? А аржентинците имат гадния навик да разрешават политическите проблеми, като подхвърлят някой на вълците. Не е ли така, Алфредо?
Певснер го гледаше побеснял.
— Помисли си, Алекс — продължи Кастило. — Помисли си много добре.
— Дяволите да те вземат, Чарли — отвърна Певснер по-скоро тъжно, отколкото гневно.
— Майната ти и на теб, Алекс. Казвам го с най-приятелски чувства.
— Какво имаш намерение да правиш с хеликоптера?
— Не ти трябва да знаеш.
— Поне намекни.
— Добре, ако знаех, първо, къде се намира човек, когото много ми се иска да науча да пее — в някоя страна в чужбина и, второ, знаех, че и други се опитват да го намерят, за да са сигурни, че няма да пропее, щях да се опитам да го върна в САЩ колкото е възможно по-бързо и по-тихо. Хеликоптерът щеше да ми свърши работа, ако се канех да направя подобно нещо.
— Нали разбираш, че току-що ми каза, че Лоримър не живее в Буенос Айрес. Нито пък в друг голям град. Хеликоптерът ти трябва, за да го вземеш някъде от провинцията и да го откараш до някое летище. Говорим за достатъчно голямо летище, където може да кацне самолет, с който да го изкараш от страната. Да не би да си дошъл чак дотук с онзи невзрачен „Лиър“, който в момента е паркиран на летището?
— Много ми се иска да си поиграя на въпроси и отговори с теб, Алекс, но трябва да побързам. Ще ми дадеш ли хеликоптера или не?
— Дяволите да те вземат, Чарли.
— Това вече го чух. Радвам се, че се видяхме, Алекс. — Кастило се изправи. — Май няма да стигна до сандвича с печено и бирата. Въпреки това ти благодаря.
— Седни, Чарли — нареди Певснер. — Ще ти дам хеликоптера.
— Благодаря.
— Какво да кажа на пилота? Това обмислил ли си го?
— Кажи на пилота си да го откара на „Хорхе Нюбъри“ в пет днес следобед. Кажи му да го паркира до „Джет Еър“. Да напълни резервоарите, да остави ключовете под изтривалката в краката на пилота и да се чувства свободен през следващите три дни.
— А кой ще пилотира?
— Аз. А когато приключа, ще го върна на „Хорхе Нюбъри“, ще ти се обадя и пилотът ти може да го прибере.
Певснер кимна. Погледна Мунц и след малко добави:
— Вземи и Алфредо. Ще ти бъде от полза.
— В никакъв случай. Въпреки това ти благодаря за загрижеността.
— Алфредо не се занимава с поставянето на бенки, ако това ти се върти в главата.
— Затова пък може да се върне и да ти каже къде сме били, нали?
— Ако вече сте извели Лоримър от страната, какво значение има? Мисля си, че когато се разчуе, че си пипнал Лоримър преди останалите, които го търсят, аз ще се окажа в доста неловко положение, че въпросният човек е бил отвлечен с моя хеликоптер.
— Да го отвличам ли каза? Как може да си го помислиш? Мисля си, съвсем хипотетично, разбира се, да върна нещастната заблудена душа при любещото му семейство.
— Разбира се. Та ако нещо се случи, докато провеждаш тази твоя хуманитарна мисия — ако властите вземат да задават въпроси, на които ти не си готов да отговаряш — Алфредо ще се справи с тях много по-